Донърджак - Страница 35

Свикнала с по-хладния въздух, тя стъпи навън върху китайското килимче. Докато отпускаше вдигнатата си на кок, за да не се намокри коса, Ейрадис се замисли какво да прави през останалата част от деня.

Джон беше в кабинета си и търпеливо работеше по проекта за Двореца от кости на Смъртта. Не й харесваше да е около него, докато се занимава точно с този проект — инстинктивно усещаше, че Смъртта я наблюдава, и макар че мъжът й упорито отказваше да мисли за това, Ейрадис знаеше, че дворецът е само част от цената за нейното завръщане от Дълбоките поля. Не го обвиняваше, че е приел условията на Смъртта — в крайна сметка, тогава му се бе струвало невъзможно да се изпълнят. Господарката на изгубените спокойно би могла да поиска луната, но Ейрадис се страхуваше за неродения си син и се ужасяваше от предзнаменованието на банши.

Банши. Това не беше ли нейният вой? Ейрадис замръзна на място и се заслуша. Не, бе чула просто зимния вятър, който гонеше мъглите из куличките на замъка.

Бързо отиде до гардероба си, извади дълга пола от шотландско каре, ирландски плетен пуловер, дебели чорапи и удобни обувки. Призраците обичаха да блуждаят на онези места, на които Джон беше пресъздал представите си за древен шотландски замък. Щеше да ги потърси, да ги попита за поличбите. Кой можеше да знае плановете на Смъртта по-добре от обитателите на границата между живота и онова, което във Верите минаваше за Дълбоките поля?

Джон възнамеряваше да победи Смъртта — Ейрадис бе убедена в това. Можеше да е учен и поет, но носеше и душа на воин. След прераждането си във Верите тя не помнеше много подробности за религията, упражнявана от мнозина от родствените й ииони. Съпругът й имаше място в техния пантеон — дали то знаеше? — нещо като полубог. И все пак неговите планове, способностите му не означаваха, че не може сама да провери как точно стоят нещата.

Нероденото дете беше и неин син и Смъртта го искаше като откуп за нейния живот. Неин дълг бе да го закриля също толкова, колкото и на Джон. Ейрадис бързо излезе от банята, изкачи се по каменните стъпала и излезе при зъберите. Дългата й пола се развя на вятъра, както се бяха размахвали крилете й във Вирту, но този път не тъжеше за тях — носеше в себе си нещо по-скъпоценно, нещо, което беше решена да защити.

— Банши! — извика Ейрадис. — Банши!

Вятърът отнесе думите от устните й толкова бързо, че едва ги чу. Тя се завъртя с протегнати ръце. Полата й се развя около нея, тъмната й гъста коса заплющя. Ейрадис затанцува на вятъра като циклон от каре и абанос.

Заваля дъжд, силен и леден. После премина в град, който затрака по гладкия камък и покри плочите с бучки лед. Тя продължаваше да танцува и краката й се плъзгаха по леда. Танцуваше с вятъра и дъжда.

Някой здраво я обгърна през кръста, силна ръка стисна вледенените й пръсти, но замъглените й очи не можеха да открият партньора й. По косата и пуловера й се образуваха кристалчета: скъпоценни камъни от съкровищницата на Зимния цар. Свиреше и оркестър: брулещият град, стенещият камък, острият вой на теченията из зъберите.

Сега почти можеше да види партньора си. Лицето му беше бяло, скулите високи, невероятно високи, зъбите съвсем бели, дори на белия фон на лицето му. Целият бе бял освен тъмните очи, които бяха тъмни като пещера, тъмни като нощ, тъмни като…

— Не знаеш ли до какво може да доведе дъждът? — попита дрезгав шотландски глас, придружен от дрънчене на желязо.

Ейрадис усети, че Зимният цар я завърта и я предава на нов партньор. Тя покорно протегна ръка, за да хване дланта пред себе си, но замръзналите й пръсти не срещнаха нищо, дори най-слабо съпротивление. Ръката й се отпусна и тя забави стъпките на танца.

— Моме, мокра си до костите и си се вкочанила — укори я гласът. Програмата продължаваше да превежда странния акцент в по-разбираеми думи. — Какво правиш тук в такова време? Ще трябва да си поприказвам с онзи твой съпруг да те наглежда по-внимателно! Не ми пука, че е господар на замъка!

Ейрадис се остави да я въведе в затоплената вътрешност на замъка. Когато ледът от косата й се стопи и пръстите й изтръпнаха от топлина, тя позна събеседника си.

— Призрак! — радостно каза Ейрадис. — Надявах се да те открия!

— Е, откри ме! — измърмори призрачният кръстоносец. — Моме, ти едва не стана като мен! Вземи си сложи някакви сухи дрехи преди да убиеш и себе си, и рожбата си.

— Но аз искам да поговоря с теб точно за бебето — възрази Ейрадис, като изстискваше мократа си коса. Ръцете и краката й възвърнаха чувствителността си и тя започна да трепери.

— Нима? Сега ли? — Изражението на призрака оставаше строго, но нещо в гласа му омекна. — Първо се изсуши, сгрей си вътрешностите с топла супа и после можеш да ме откриеш в дългата галерия.

И за да покаже, че разговорът е приключил, той избледня. Веригата му се задържа няколко секунди по-дълго, после изчезна и тя. Ейрадис потръпна, кихна и като събра полите си в две ръце, побърза надолу към спалнята.

Малко по-късно, вече със съвсем суха коса, облечена в чисти топли дрехи и изпила половин литър гъста супа от телешко и ечемик (а в ръката си носеше втора порция в тежка керамична чаша), тя се изкачи в дългата галерия.

„Подходящо място за среща с призрак“ — помисли си Ейрадис. Въпреки че двамата с Джон бяха избрали за пода персийски килим, отстрани все пак се виждаха голите каменни плочи. Гоблените и портретите (маслени платна, които беше купила от различни антикварни магазини, кикотейки се на израженията на някои от лицата — защо им бе да ги запомнят с толкова строги физиономии?) смекчаваха тъмния камък, но не можеха да променят мрачната атмосфера на коридора. Не помагаше дори дискретно скритата изкуствена светлина. Сякаш самата галерия беше решила, че е предназначена да е сенчесто, призрачно място, и нарочно отхвърляше всичките им усилия.