Донърджак - Страница 34

— Никога не съм ходил в тази земя, но по свой собствен начин зная нещичко за нея. Зная и че сте дошли тук от още по-странно царство — от което не ми е известно да има обратен път. Отишли сте в Дълбоките поля и сте се върнали. Смятах, че не е възможно. Вие обаче сте донесли със себе си късче от него. Сякаш тъмният му прах е полепнал по обущата ви. Навярно затова ми е по-лесно да приказвам с вас, отколкото с повечето топли създания: имаме нещо общо.

— Защо блуждаете и мъкнете верига? Във Вирту мъртвите не правят така.

— Това е символ за страданията ми в края на моя живот.

— Но оттогава са минали векове. Колко време трябва да го правите?

— Никога не съм бил наясно по този въпрос.

— Не можете ли просто да престанете?

— О, правил съм го много пъти. Но винаги се събуждам и откривам, че пак продължавам. Лош навик, но нямам представа как да се откажа от него.

— Трябва да има някаква терапия, която да ви помогне.

— Не са ми известни такива неща, госпожо.

Той се завъртя и задрънча с веригата по коридора. Силуетът му избледня.

— Трябва ли да си тръгвате? — попита Ейрадис.

— Нямам избор. Сънят ме зове. — Сякаш с огромно усилие, мъжът спря и се обърна към нея. — Ще бъде момче — каза той, — и банши виеше за вас. Главно за вас — прибави призракът и отново се завъртя. — Но и за него, както и за съпруга ви.

После нададе кратък вой и звукът рязко секна заедно с дрънченето на веригата.

— Почакайте! — извика тя. — Върнете се!

Но той избледняваше с всяка следваща крачка и след мигове изчезна. Ейрадис проля първите си сълзи във Верите.

Донърджак вдигна поглед от реката уравнения на екрана и насочи вниманието си към текста, който съставяше в другата му половина.

— Убедих се — каза той, — че във Вирту наистина съществува четвърто равнище на сложност. Доказва го собственият ни опит, както и някои други аномалии, които ми направиха впечатление. Обсъдих тази възможност с неколцина колеги и всички те твърдят, че съм тръгнал по задънена улица. Но те грешат. Сигурен съм, че това може да се съгласува с общата теория на мястото. Нищо друго не може да обясни всички данни. Погледни тук!

Той замрази потока от цифри и го върна назад.

— Джон — рече Ейрадис, — бременна съм.

— Невъзможно — отвърна той. — Ние просто не можем да се съчетаваме на такова равнище.

— Изглежда, че можем.

— Откъде знаеш?

— Така казва медицинското устройство. Призракът също.

Той замрази функцията на екрана и се изправи.

— Най-добре да проверя онази машина. Призрак ли каза?

— Да. Срещнах го на горния етаж.

— Говориш за привидение, дух, безплътно проявление, така ли?

— Да. Самият той каза, че е такъв.

— Този замък е прекалено нов, за да има призрак — ако изобщо съществуват такива неща. Тук никой не е умирал от насилствена смърт.

— Той твърди, че е преживелица от стария замък, който някога се издигал на това място.

— Как се казва?

— Не можеше да си спомни.

— Хм. Значи безименен ужас. И е споменал, че си бременна, така ли?

— Да. Каза, че ще е момче.

— Е, няма начин да проверя призрака. Хайде поне да погледнем машината.

Половин час по-късно Донърджак се изправи от пулта, изключи устройството, затвори куфарчето си с инструменти и си свали ръкавите.

— Добре — каза той. — Всичко изглежда наред. Включи се в него и да видим какви ще са резултатите.

Тя го направи и Джон започна стандартната процедура. Когато стигна до съществената част, машината съобщи:

— … и все още сте бременна.

— Проклет да съм! — възкликна той.

— Какво ще правим? — попита Ейрадис.

Донърджак се почеса по главата.

— Ще поръчам медицински робот с акушеро-гинекологична и пълна педиатрична програма — отвърна той, — докато обмислим положението. Тези данни показват, че има достатъчно време. Кой би си помислил, че…

— Исках да кажа… — започна тя. — Исках да кажа, какво ще правим с… нея?

Джон срещна погледа й.

— Ти го обеща на господарката на Дълбоките поля — продължи Ейрадис — в замяна на моето освобождаване.

— Мислех си, че това никога няма да се случи.

— Но след като вече е факт, какво ще правим?

— Имаме време да помислим. Можем да се договорим.

— Имам чувството, че няма да успеем.

— Е, въпреки това ще опитаме.

— А после?

— Ще помисля.

Бременна.

Докато плуваше в топлата вана, Ейрадис мислеше за това. Не че никога не й беше хрумвала тази възможност — самовъзпроизвеждащите се проги бяха нещо нормално във Вирту. Те спасяваха genius loci от изразходване на цялата им енергия за първично програмиране и им даваха възможност да творят. Но никога не се бе замисляла сериозно за възможността самата тя да има дете — и определено не след като беше отдала сърцето си на Джон, защото макар че често се любеха едни с други, обитателите на Вирту и Верите никога нямаха потомство.

Примижала, тя погледна през мигли голото си тяло. Не забелязваше никакви промени, но както показваше утринното гадене, промени имаше. Ейрадис нежно прокара пръсти по все още плоския си корем.

Как щеше да изглежда бебето… момчето? Двамата с Джон бяха тъмнокоси и тъмнооки, така че най-вероятно и то щеше да е такова. Надяваше се да има конструкцията на баща си: висок и силен, без изобщо да е тромав. По устните й плъзна лека усмивка, когато си представи бебето, момчето, младежа, своя син.

Водата във ваната постепенно изстиваше. Тя си помисли дали да не завърти кранчето с крак и да долее гореща вода, после погледна към подпухналата кожа на пръстите си (нещо, което никога не се случваше във Вирту) и реши, че й е достатъчно. Изправи се и остави водата да се стича на капчици по покритата й с масло кожа (когато бяха в Ямайка, Джон й беше подарил масло за вана с аромат на жасмин).