Донърджак - Страница 32

Той се избърса, облече си лилава пижама и синьо-зелен халат и си обу чифт очукани чехли от кафява кожа с мъхеста подплата. Докато се хранеше, прегледа пощата и вестниците. Беше получил поредното дълго писмо от доктор В. Дантон, някъде от астероидния пояс, който изразяваше несъгласие със статията му, предполагаща, че елишитската религия не подлежи на разпространение — и следователно е атавистична, — заради задължителната си връзка с Вирту на Земята. Дантон поддържаше тезата, че самата Вирту не е необходима за функционирането на вярата като истинска религия и твърдеше, че за това са достатъчни само доктрините й. Докато се чудеше дали елишизмът ще издържи без виртуална помощ, Идън трябваше да признае, че е възможно съдържанието му да е достатъчно, за да съхрани същността си. Той се запита дали самият Дантон не е елишит.

После отново се замисли за положението си в Църквата. За нея той бе Иманюъл Дейвис, учен библиотекар. Дейвис дори притежаваше апартамент в друга част на града. Но тази вечер му се искаше да е в собствения си дом и да работи по записките си, докато още помни всички подробности. Ако научеха за двойствената му самоличност, незабавно щяха да го отлъчат, знаеше го. От друга страна, Идън беше убеден, че никога няма да го приемат за член и още по-малко за кандидат за жрец, ако бяха наясно, че е специалист по религиите. И най-вече не трябваше да разбират за намерението му да ги третира като обект на изследване. Неговото двуличие бе единствено за каузата на истината. Нямаше да публикува тайните им ритуали, нито да обяснява езотеричните елементи на доктрината им. Интересите му бяха насочени към разработване на социологичния аспект от развитието на новата религия.

Беше прекарал месеци в документиране на съществуването на Дейвис преди да отиде за религиозни напътствия при елишитите. Фиктивната самоличност бе достатъчно добре изградена, за да издържи на повърхностната проверка, каквато можеше да са направили. Освен това осигури на библиотекаря сериозни основания за пътуване. И често се отбиваше в жилището му, за да отговаря на писмата, и фалшиви, и истински, защото Дейвис действително работеше в научната област. Той имаше и много познати и приятели, с които се срещаше с повод и без повод. До този момент нямаше данни, че е привличал необичайно внимание.

Но все пак се съмняваше. Ако разкриеха тази фиктивна самоличност, не искаше в никакъв случай да свържат измамата с него. Може би трябваше да прибави още един пласт към нея, да усложни живота на Дейвис, да ги заблуди в случай, че извършат по-задълбочена проверка. Да, това изглеждаше добра идея. Щеше да разработи подробностите и скоро да ги въведе в изпълнение.

Насилваше се да яде бавно и да се наслаждава на всяка хапка. Стомахът му доволно къркореше. Той се усмихна и отпи от сока. Всичко това навярно щеше да е излишно. Защото дори някак си да попаднеше в черния списък на елишитите, какво биха могли да му сторят? Да предприемат съдебни мерки, ако беше нарушил закона. Да го отлъчат, ако не успееха да го осъдят.

Чудеше се обаче на експлозивните емоции на вярващите. Самият той никога не беше изпитвал такива чувства. Предполагаше, че ако изследването му събуди достатъчно гняв, може да получи заплахи за убийство по-скоро от страна на паството, отколкото на жреците. Навярно някой щеше да опустоши апартамента на Дейвис. Действително можеше да бъде подложен на физическа разправа, ако го свържеха с библиотекаря. До този момент това не му бе хрумвало, но сега внезапно се уплаши. Докато отпиваше от кафето и мислеше за по-фанатичните аспекти на религиите, Идън осъзна, че вярващите винаги се държат по-сурово със своите, особено с онези, които смятат за отстъпници, отколкото с външни хора.

По време на втората чаша кафе това му се стори още по-вероятно. Когато публикуваха книгата му, всички щяха да се досетят, че авторът й е бил елишит. И щяха да се опитат да разкрият използваната от него самоличност. За щастие, дотогава оставаха години. Дори още не беше започнал да пише и това нямаше, да е толкова скоро. Достатъчно време, за да прикрие следите си много по-добре. Да, съществуването на Дейвис определено се нуждаеше от повече пластове, по-голяма сложност, задънени улички, други самоличности в неговата — от хаос. Всяка следа, която можеше да доведе до Артър Идън, щеше да бъде грижливо скрита. Добре че разполагаше с предостатъчно време.

Той се замисли за възможните начини. Единственото, за което успя да се сети, беше да развие виртсила за прехвърляне И да не съобщи за нея. Те обичаха да следят паството си. Не обичаха независимите псита. Чудеше се обаче какво всъщност биха могли да направят. Човек имаше право да се присъединява и да напуска каквато религия си иска. И никога не бе чувал за никакъв начин да елиминираш виртсила. Това просто се научаваше веднъж завинаги. После се замисли какво биха могли да възнамеряват да правят със своите човешки псита във Верите. Не беше чувал за истинска дейност в този район.

Имаше ли начин да лишиш някого от такава сила? Или да я контролираш? Да й се противопоставиш? След като в продължение на една седмица бе работил върху телекинетичните си рефлекси във Вирту, тази мисъл се загнезди в ума му, макар че там това беше по-скоро игра, въпрос на свързване с тази функция във вградените програми и на усвояване на използването им. Но можеше само да предполага дали ще има някаква действителна сила тук.

Той прибра част от пощата, останалата изхвърли. Прелисти вестника и се информира за събитията по света. После си направи силен коктейл и си легна с него. Взе и диктофона си и започна да разказва всичките си спомени и заключения, нови идеи и предположения. Малко по-късно ги нахвърли в типичния си почти изящен стил.