Донърджак - Страница 31

— Мисля, че се дължи на цветната пигментация. Тя прекалено си пада по жълтото.

— Никога не съм разглеждала този въпрос от гледна точка на естетическите предпочитания на genius loci.

— А трябва. Не бива да пренебрегваш този аспект при по-младите.

— А по-старите са надраснали тези неща, така ли?

— Не. Но като цяло, ще откриеш, че имат по-добра преценка. От друга страна, ще се убедиш, че вкусът на някои от тях никога не се усъвършенства.

— Би ли ми казал имената им?

— Не, разбира се. Това ще е прекалено любезно от моя страна. Сигурен съм, че си способна сама да си правиш заключенията.

Вирджиния се усмихна и избърса лицето си с ръкав.

— Естествено — съгласи се тя.

Чертите му отново потекоха.

— Необходимо е… — започна Маркон и лицето му започна да изчезва. И после: — Не. Моят свят едва ли ще бъде унищожен, ако не реагирам — каза той. Камъкът донякъде възвърна изражението си и бледо се усмихна за миг. — Толкова рядко те виждам, Вирджиния. Как си?

— Много добре, благодаря — отвърна тя. — А като съдя по земята, същото може да се каже и за теб.

Камъкът се олюля. Създанието беше кимнало.

— Не съм водил епични битки със съседите си — отвърна то, — ако имаш предвид това. Онези дни ми се струват много далечни, грешка на началото.

— Изобщо не съм чувала за тях.

— Като се замисля, те са известни само на малцина. Така че това не би трябвало да е смисълът на въпроса ти.

— Не е, имаш право. Но все пак ме очарова. Това трябва да е свързано с прехода от чисто програмиране към самостоятелна еволюция във Вирту още в началото на установяването й. Но никога не съм чувала за войните на genius loci.

— Не разбирам тези приказки за нещо, наречено Вирту. Съществува единствено светът. Какво друго може да има? И да, ние се борихме за властта над земите си в дните след сътворението, когато мястото още не беше окончателно оформено. Имаше съюзи, предателства, блестящи победи, позорни разгроми. Това бяха славни дни, но всъщност се радвам, че вече са минало. Досадно е да живееш героично. Наистина, понякога все още избухват отделни вражди, но те са нищо в сравнение със сблъсъците от неустановените дни. Самият аз от известно време не съм участвал в такива неща и се чувствам чудесно.

— Очарователно. Някой служител като мен записвал ли е тази информация?

— Мога да говоря само от свое име и не съм я съобщавал на никого. Другите ми познати обаче са също толкова затворени, когато общуват с подвижни разумни същества.

— Тогава защо го казваш на мен?

— Познавам те от известно време, Вирджиния, и си ми разказвала за слепотата и парализата си в резултат от нелечимо неврологично заболяване. Предполагам, че и ти не говориш често за това. Добре, че имаш две тела.

— Ами, предпочитам да съм тук, отколкото там. Но за теб може да е полезно да си припомниш онези времена, да ги съхраниш.

— Докато умът си ги спомня, нищо не може да се загуби.

— Може би е добре да ги споделиш. Теоретиците инженери биха могли да научат от тях много неща.

— Не съм тук, за да ги уча. Не съм приятел на инженерите.

Това би могло да им помогне в бъдеще по-добре да си вършат работата.

— Не искам в земята ми да се върши никаква работа. Нито пък където и да било. Вече са имали тази възможност. И са свършили. Не са добре дошли тук.

— Говорех само за разширяване на познанията.

— Стига! — Лицето на камъка се намръщи. — Повече няма да приказвам за това!

— Както искаш, Маркон.

— Да. Както искам. Да повикам ли стихийните си слуги да ти потанцуват?

— Много мило от твоя страна.

От земята се надигна вода и се срещна със сипещите се от небето води. Те се сляха в лъскави тела, безлики и безполови. До тях се появиха по-тежки фигури от кал. Ветрове зашибаха листата. От отворите в земята изскочиха пламъци, които започнаха да се олюляват и раздвояват. Ветровете подхванаха безброй останки и изваяха от тях дяволи на отломките.

— Колко странно и прекрасно — каза Вирджиния, когато фигурите се откъснаха от точките на появата си и се плъзнаха наоколо.

— Малцина от твоя вид са го виждали. А може би никой — отвърна той. — Ела да седнеш до мен и да погледаш. Ще направя мястото по-сухо и топло.

Тя се надигна и се настани до него. Фигурите започнаха да се движат по-бързо. В тях танцуваха сенки.

Артър Идън се завърна от продължително пребиваване във Вирту. След като излезе от църковната кабина за прехвърляне, той взе обществения транспорт и след поредица хаотични прекачвания най-после стигна до едно от жилищата си. По пътя стомахът му започна да къркори, отново активизирал се след дълга почивка. Първото нещо, което направи след влизането в апартамента си, беше да си поръча бъркани яйца, бекон, препечен хляб, плодов сок и кафе. Докато кухненското му устройство изпълняваше заявката, Идън се съблече и влезе под душа. Там, сред плискащите го струи вода, отново изживя едноседмичното си послушничество — наречено „затвърдяване на програмата“, — просто упражнение за манипулиране на местната действителност, задължително за всички посветени на най-ниското жреческо равнище. Спомни си мисловното движение, протягането, улавянето на форми, приемането на пространства… Бе забавно да играе ритуалните програмирани игри. Нямаше начин да загуби, разбира се. Накрая всички участници биваха посвещавани. Щеше да отдели на въпроса цяла глава за укрепването на мисловната нагласа. Навярно по-висшите функционираха по същия начин. Това всъщност не обясняваше редките случаи на преживелици. Но пък те можеха да се дължат на латентни пси-сили, стимулирани от концентрацията. Вярващите бяха длъжни да съобщават за появата на такива сили под заплаха от отлъчване заради непокорство.