Донърджак - Страница 30

— Не в този му вид. Нужно е значително доработване.

— А когато бъде завършено?…

— О, да. Тогава да.

Рано сутринта Донърджак откри, че на екрана го очакват някой коригирани детайли. Той бавно се отпусна на стола си и ги проучи. Сложно, много сложно, реши Джон; и защо му беше на такова място детска стая?

Той включи холос на предложението на най-близката сцена, разгледа го и започна да го върти. После колебливо влезе в някои от предложените промени, като задържа онези, които не се поддаваха на представяне тук.

Изтекоха няколко часа докато успее да състави приближение, струващо си проучване в по-големи подробности. Когато го направи, Донърджак прехвърли част от него на Голямата сцена, отиде там й се разходи из нея. После се върна на пулта си, направи някои поправки, премести друга част на Сцената и я разгледа.

По-късно, затънал в корекции, той се завъртя и откри, че не е сам.

— Ейрадис! Добро утро. Не съм усетил кога си се събудила.

Тя се усмихна, хвана ръката му и я стисна. Джон я притегли към себе си и я целуна.

— Да, пак се събудих с разстроен стомах. Възможно ли е храната във Верите да действа така на създание на Вирту?

Той поклати глава.

— Не виждам защо.

— Вече от няколко дни ми се гади всяка сутрин.

— Наистина ли? Защо не ми каза веднага? Можеш да вземеш някакво успокоително.

— Винаги ми минава бързо. И после пак съм добре.

— Някакви други симптоми?

— От време на време повръщам.

— Ще поръчам нещо за стомаха ти.

— Благодаря ти, обич моя. Това ли е последният ти проект?

— Да, онзи, който дължа на господарката на Дълбоките поля. Ако искаш, можем да се разходим из него.

— С удоволствие. Да си вземем ли и кафе?

— Добре.

Нито еки, нито наемница, Вирджиния Талънт познаваше всички техни територии, макар и от различна гледна точка. Тя беше инспектор в Научния отдел на Вирту и следеше появяващите се земи, както и колебанията във вече съществуващите. Пътуваше надалеч, наблюдаваше и записваше и въпреки че функциите й бяха предимно пасивни, имаше огромни познания. Един от малцината жители на Верите, назначени на такава длъжност, Вирджиния обичаше работата си, бродеше из дивите земи й записваше откритията си в тях. Всеки ден представляваше ново откровение. Тя полагаше повече усилия, отколкото другите, и с нежелание се връщаше вкъщи в края на всяко дежурство.

Вирджиния се изкачваше по пътека сред скали и папрати, цветя и ниски дървета. Над нея прелитаха и грачеха крилати създания, някои току-що излюпили се от червени пашкули, напомнящи на плодове. От време на време пътя й пресичаше дребна бледа фигура. Стройна, тъмнокоса и светлоока, с кожа с цвят на какао, Вирджиния се движеше изящно и гъвкаво. Горещи ветрове танцуваха под утринните лъчи и пътят й тънеше в сянка. Беше го разчела точно така. Периодично спираше, за да отпие от бутилката с вода или да запише някое наблюдение.

По едно време от тъмната зеленина, вихреща се в дървото пред нея, се разнесе глас:

— Стигнала си далеч, Вирджиния Талънт.

— Вярно е — отвърна тя и забави крачка, — и листата тук изглеждат по-буйни от нормалното за сезона. Видях и повече ловни уилчи.

— Това е заради проливните дъждове, които са благоприятни за листоядните гронхи. Те се размножават бързо, както и уилчите, които се хранят с тях. Скоро ще започнат танците си. Тогава пък техните най-големи врагове страшнокотките ще мигрират на юг.

— Защо на юг?

— Когато броят им намалее, гронхите ще започнат да търсят стадните мишки, които скоро силно ще се разплодят на юг.

— Защо?

— Житото, с което се хранят, дори в момента е необикновено буйно заради оплодителното наводнение в началото на годината.

— Ами земята не е ли пострадала от дъждовете? — попита тя.

Отговор не последва. Зеленият пламък бе престанал да танцува.

Вирджиния се усмихна и продължи по пътя си. Облаците се сгъстиха и скриха слънцето. Последва глух тътен. Пътеката я водеше наляво и ставаше по-равна. По папратите започнаха да падат дъждовни капки. Проблесна мълния. Тя ускори крачка.

Проливният дъжд я настигна на открито пространство, където пътеката се разширяваше и се издигаше към върха на платото. Вирджиния благоразумно заобиколи група високи дървета и вместо тях избра не толкова плътния, но по-безопасен заслон на широколистни храсти, които отчасти бяха разцепили висока скала.

Седна в покритата с листа пукнатина и се загледа във водата, която се превърна в мънистена завеса около убежището й. От време на време избърсваше капките от челото си и наблюдаваше камъка в по-откритата част на пещерата от дясната й страна. Той потъмня и повърхността му се превърна в поток от стъкло и сянка.

После постепенно заприлича на лице и очите му се насочиха към нея. Тъмните влажни устни се раздвижиха.

— Вирджиния — казаха те, — най-силна е ерозията на източните склонове, отчасти в резултат от посоката на вятъра и отчасти заради наклона и оттичането на самите склонове, определени от минали явления.

— Маркон! — възкликна тя.

— Да. — Камъкът промени формата си и започна да се превръща в статуя на genius loci в цял ръст, без да престава да говори. — Посоката на вятъра отчасти се определя от температурните диференциали между тази, шест големи и единайсет по-малки области. Най-важни са крайбрежието и езерото Триада. Плодотворно ли е пътуването ти досега?

— Да — отвърна тя. — Твоят район винаги особено ме е очаровал.

— Е, благодаря ти. Ами районът на моята съседка Кордалис?

— Интересен е. Но светкавичното разпространение на бързоплъзгащите се лиани постоянно заплашва да унищожи ботаническите цикли.