Донърджак - Страница 26

— И в другите такива случаи сте губили сигналите, така ли?

— Да, това е класически признак за синдрома.

— И искате да кажете, че не можете да направите нищо, за да я върнете? — попита Ейбъл.

— Не, никога не съм казвал такова нещо. Първо, трябва да разберете, че тя не е в действителна опасност. Поддържащите системи са достатъчни, за да запазят здравето й. В това отношение няма от какво да се страхувате. Второ, ние се консултираме с лекаря, който се е занимавал с повечето от другите случаи през годините, казва се доктор Хамил. Смята се за специалист по това явление.

— Когато говорите за други случаи… колко точно са те?

— Съжалявам, не ми е позволено да обсъждам този въпрос.

— Предполагам, че по тази причина правите големи застраховки.

— О, да.

— Добре. Защото ще ви трябват.

Докато разговаряха, обитателите на няколко десетки други кабини за виртпрехвърляне по света — обществени и частни — започнаха да се гърчат, пребледняха и после починаха от прекъсване на снабдяването на мозъците им с кислород. Това обаче беше предвидено в договорите им, защото някои пътуващи имаха опасни професии и смъртта бе често следствие от определени начинания. Тъй като всички тези индивиди бяха наемни ловци, бяха представени съответните откази от претенции и въпросът за смъртта им беше решен както обикновено. Скоро бе забелязано, че са загинали от еквивалента на обезглавяване. Докато по устните на Лидия се плъзваше лека усмивка и тялото й отново започваше да потръпва, двата типа неуспешно отзоваване бяха вкарани в статистиката, която, разбира се, представляваше просто поредната територия на Вирту. Но докато някои от наемниците зърнаха проблясъка на лъчистата мъглявина и навярно дори части от Дълбоките поля, Лидия виждаше нещо много по-приятно, макар и също толкова ангажиращо.

Скръстил ръце на гърдите си, Бен Куинан стоеше в стълб от зелен пламък във вътрешния олтар на главния елишитски храм във Вирту. Устните на променящото му се лице се гърчеха в леки усмивки, докато общуваше с Висшите сили. Първо с орлов нос и къса права коса, после с изпъкнала челюст и море от лъскави къдри — всички хора, които някога е бил — той се променяше в отговор на менящите се нюанси на откровение. Обикновено не губеше контрол над себе си и държеше външността и вътрешността си разделени, освен когато нарочно приемаше определен вид за оповестяването на някаква мъдрост. Сега обаче екстазът беше отслабил бдителността му и променящите формата сили на душата му безпрепятствено плуваха в него и променяха ръста, дебелината, дължината на крайниците и цвета на кожата му като реакция на подсладените заряди, които получаваше.

Когато светлината започна да гасне, тялото му стана набито и се скъси, чертите на лицето му загрубяха, кожата му се покри с пори. Очите му се промениха и станаха сиви като косата му. Той се усмихна и зашепна на различни езици, докато не стана съвсем тъмно. Тогава се раздвижи.

Излезе от олтара и отиде в най-вътрешния храм. Насочи се към северната стена, докосна някакъв мотив и му заговори. Камъкът се превърна в сводест отвор, изпълнен с дим. Бен Куинан влезе вътре.

Озова се в светла, облицована с плочки стая, украсена с приемащи формата на тялото мебели, абстрактна скулптура от метал, светлина и камък, както и с голяма студена картина, напомняща за море, и нарисувана със стичащи се жълти, оранжеви и сини багри. Той пъхна ръка в спиралата от светлина наляво и се разнесе тих звук. После отиде до бара от махагон албинос до отсрещната стена и заразглежда съдържанието му.

Отдясно на бара се отвори врата и в стаята влезе слаб тъмнокос мъж с черни мустаци.

— Господин Куинан — каза той. — Току-що получих сигнала ви.

— Наричайте ме Бен — отвърна гостът. — Трябва да разговарям с Келси.

— Вече му съобщих за пристигането ви. Скоро ще дойде.

— Чудесно. — Съществото, което сега се наричаше Бен Куинан, свали от лавицата бутилка калифорнийско бургундско. — Ще ми препоръчате ли това вино, господин…

— Араф — отвърна другият. — Наричайте ме Ауд. Да, казвали са ми, че е много добро.

Бен се усмихна, намери тирбушон и се зае да отпушва бутилката. После си наля половин чаша, помириса виното и отпи.

— От плът ли сте, или холос? — попита той.

— От плът.

— Но не пиете, така ли?

— Старите навици умират трудно.

— Жалко. Щях да ви попитам дали тук вкусът на това вино е същият като във Верите.

— Убеден съм, Бен. Или поне толкова прилича, че няма никаква разлика.

— Можете да ми налеете една чаша — каза едрият червенокос мъж, който внезапно застана по средата на стаята.

Бен се завъртя, зяпна и каза:

— Келси. Не съвсем от плът.

Новодошлият кимна.

— Бях прекалено надалеч оттук, за да пристигна бързо по този начин. Но чух размислите ви и исках да знаете, че съм опитвал и на двете места. Еднакво е.

— Но вие сте от Верите. За някой от Вирту може да е различно.

Келси сви рамене.

— Може да е различно за всяко човешко същество на света — и в двата свята.

— Добре казано — призна Бен. — И все пак не е съвсем научно.

Той плъзна поглед към Ауд, после повдигна вежди.

— Мисля, че е най-добре да ви оставя — внезапно каза Ауд, — за да можете да продължите разговора си, а аз да се върна на поста си.

После леко се поклони, завъртя се и изчезна.

Келси пристъпи напред и протегна ръка. Бен я пое.

— Не е по-различно, отколкото ако бях дошъл при вас — рече той и стисна дланта му, за да подчертае думите си — или ако си бяхте останали вкъщи и аз се излъчех там.

Бен отвърна със силно ръкостискане и бързо пусна ръката му.