Донърджак - Страница 25

— Предполагам, че Джон ще остане очарован — весело рече Ейрадис. — Дак, хайде да го платим и кажи на продавача да го прати направо в Шотландия.

Роботът кимна, но когато погледна етикета с цената, фискалната му програма настоя да оспори решението й.

— Госпожо — меко започна той, — цената на този предмет е толкова висока, че струва ми се, за същите пари бихме могли да купим цяла спалня, произведена в същия стил. Копието няма да може да се различи от антиката…

Ейрадис поклати глава и тъмните й коси потекоха като водопад, приел цвета на обсидианова скала.

— Не, Дак. Трябва да е точно това — не копие. Копието няма да носи същата атмосфера — няма да е истинско. Разбираш ли?

— Не, госпожо — искрено отвърна роботът. — Но предполагам, че господарят Донърджак ще разбере. Ще се опитам да се спазаря с продавача. Може би ще успеем да се разберем за по-приемлива цена.

Ейрадис го потупа по рамото.

— Както искаш, Дак. Признавам, че в тези неща си по-добър от мен.

Тя излезе от магазина и остави на Дак повече свобода. Стигаше й да знае, че леглото скоро ще е на път да украси най-голямата спалня в замъка Донърджак. Слънцето ярко грееше и хвърляше отблясъци по вълните. Тъй като не можеше да помоли genius loci да пренасочи силата на лъчите, Ейрадис смъкна черните очила върху очите си, събу си сандалите и се спусна към водата.

Нагази във вълните и се наведе, за да вземе счупена раковина, не по-голяма от дланта й. Изобщо не можеше да се сравнява с фантастичните океански създания, които бе виждала във Вирту, но в нея имаше красота, която я трогна. Ейрадис потъна в размисъл за грубата й външност и започна да гали първо дупчиците, оставени от някой океански паразит, после гладката вътрешност (с цвят на слонова кост и едва доловим розов оттенък), където беше живяла мидата.

— Какво според теб й се е случило? — попита тя Дак, чула приближаването на робота и усетила лекото раздвижване на пясъка, предизвикано от въздушната му възглавница.

— Нямам представа, госпожо.

— Навярно някоя птица, една от онези чайки ей там — каза Ейрадис и си представи силния извит клюн, който проникваше в раковината и издърпваше навън мекото същество, вече превърнало се просто във вкусна храна за морската птица.

— Напълно възможно.

— Или пък морска видра — прибави тя, спомнила си холовидеото за хитрите космати морски бозайници, което бе гледала наскоро. — Те използват плоски камъни, за да разчупват мидите. Тази раковина може да е счупена точно така.

— Това също е правдоподобна възможност.

— А може да е бил кит, ураган или рибарска лодка. Снощи в гостилницата ни поднесоха супа от миди. Беше много вкусна.

— Радвам се да го чуя, госпожо.

— Има толкова много начини да умреш — каза Ейрадис, загледана в счупената вътрешност на раковината, — толкова много, дори за една мида. И още повече за хората. Прогите просто се износват. Някои издържат много човешки поколения, като онзи огромен донт, който видяхме двамата с Джон, други едва изкарват един човешки живот. Знаеш ли на колко съм години, Дак?

— Не, госпожо, не зная.

Тя се изправи и пусна счупената раковина в дълбокия джоб на вече мократа си пола. После изплакна краката си от пясъка, изчака на една скала, докато вятърът и слънцето ги изсушат, и си обу сандалите.

— И Джон не знае — тихо каза Ейрадис. — Забравя, че съм прог от Вирту, а не просто тъмнокосата, тъмноока жена, която ухажваше във фантазиите си. Никога не ме е питал кога съм била създадена.

Тя закрачи нагоре към пътя. Дак безмълвно полетя след нея. Знаеше, че й е приятно търпеливо да я слуша.

— Купи ли леглото, Дак?

— Да, купих го, госпожо. Продавачът стана по-отстъпчив, когато му посочих, че тази стока очевидно е лежала в магазина поне две години и че благодарение на все по-масовия достъп до Вирту такива пищни легла вече не са толкова популярни, колкото някога.

— Благодаря ти, Дак. — На устните на Ейрадис се изписа прелестна, нежна усмивка и от самовглъбеното й настроение не остана нито следа. — Джон толкова ще го хареса — той е поет, нали знаеш, въпреки цялата си наука.

— Не съм изненадан, че го казвате, госпожо.

Вълните се разбиваха зад тях, докато се отдалечаваха от океана и се насочваха към младоженческото бунгало. Яхнала ветровете над бистрите води, морска чайка забеляза нещо долу, спусна се й триумфално го погълна на една хапка.

Наденичка. Не беше зле. Никак не беше зле.

Карла и Ейбъл Хазърд наблюдаваха легналата фигура на дъщеря си. Гърдите й бавно се издигаха и спускаха.

— Ще го кажа направо — рече Ейбъл. — Загубили сте я.

— Разбира се, че не сме я загубили — възрази Чалмърс. — Тя е пред очите ни и е в добро здраве.

— Отлично знаете какво искам да кажа — настоя Ейбъл. — Не можете да я върнете и не знаете причината.

— Случаят не е безпрецедентен — отвърна Чалмърс. — Има определени състояния — отчасти психологични, — които могат да предизвикат пълна устойчивост към отзоваването.

— Какво причинява тези състояния?

— Не сме сигурни. Не се случват често.

— И как излизат от тях? — попита Карла.

— Не сме в състояние да определим конкретен стимул. Изглежда, по-скоро става дума за съчетание от фактори, които варират в различните случаи.

— Тези фактори имат ли нещо общо?

— Не, поне доколкото сме успели да установим.

— Не можете ли да я проследите във Вирту и да откриете какви фактори действат? Например бихте могли просто да я попитате.

— Да, така изглежда, нали? — каза Чалмърс. — Но тъкмо затова тези случаи са толкова странни. Тя е навлязла в непозната територия и ние изгубихме сигнала й.