Донърджак - Страница 166

166

— Добре. Джей неволно е постъпил също като боговете, когато влизат в бой. В известен смисъл той си е измислил войска — но в този случай въображението не е само негово — то принадлежи на родовата памет на онова парче земя на острова на Дю, върху което Джон д’Арси Донърджак издигна замъка си. Казано просто, Джей е събрал армия от призраци.

— Призраци ли? — попита Фекда. — Как може да бъде победена войска от създания, които вече са мъртви?

— Като бъдат изхвърлени от това място, Фекда. Те не принадлежат на Вирту, всъщност не принадлежат и на Верите. Когато Земея осъзнае онова, което току-що разбрах аз…

Тя не каза нищо повече, защото не можеше да се каже нищо градивно. Междувременно на полето Джей наблюдаваше войските си и стигна до ужасно заключение.

— Алис — каза той, — би ли дошла за момент?

Повика нея не само защото се намираше най-близо, а защото знаеше, че момичето е опитен наблюдател. За разлика от Дръм, който търсеше само важните неща, тя притежаваше журналистическия талант да обхваща цялата картина и да я запомня, за да може да я анализира.

— Да, Джей? — Алис застана до него.

— Кажи ми какво виждаш.

Без да задава въпроси, тя превключи на репортерския си глас и започна да описва:

— В обширния участък между извитото тяло на Пиринчения павиан и огромния мрачен дворец на господарката на Дълбоките поля се води странна битка. Сглобени по-несръчно дори от хрътката Мизар, от останките се надигат човешки и механични фигури. Те не могат да устоят на острите мечове, които въртят призраците от замъка Донърджак, нито на ексцентричните атрактори. И все пак от всички, които падат, само малцина не се изправят отново. Война на безсмъртни срещу безсмъртни — или по-точно на неживи срещу неумиращи.

— Точно така! — каза Джей. — Трябва да разберем какао задържа падналите на земята.

— И — малко по-колебливо прибави Алис — защо внезапно собствените ни воини започват да изчезват. Току-що загубихме Малчо, а дамата от галерията избледня точно когато се канеше да хвърли ексцентричен атрактор. Ако продължава така, скоро ще останем без армия.

Джей наблюдаваше бойното поле и отчаяно се мъчеше да открие разликата между онези, чиито противници оставаха неподвижни, и другите, които само ги забавяха.

Призрачният кръстоносец бе сред първите редици. Той издигаше глас в песен, в едната си ръка стискаше меча, а в другата — веригата, и без да спира, сечеше враговете пред себе си. Дали кръстът му можеше да му осигурява някаква защита? Не. Имаше и други в подобни одежди, други, които носеха същото оръжие, други, които… В този момент му хрумна нещо и Джей се огледа, за да открие потвърждение на предположението си.

— Не мечовете — с невероятна почуда каза той, — а песните им повалят враговете!

— Песните ли? — повтори Алис и за миг се озадачи, но наблюдателната й природа не остана заблудена още дълго. — Имаш право, Джей!

— В Дълбоките поля няма музика — рече той, спомнил си онова, което му бяха разказвали Дуби и Мизар. — Затова господарката на изгубените толкова я цени и затова баща ми се е опитал да я умилостиви с песен!

И Джей прати заповед всички воини да пеят, докато се сражават — дори с цената на известно забавяне. Макар и не чудотворен, резултатът беше категоричен.

— Унищожението не може да отговори на унищожение — отговорът е съзидание — убеден в правотата си каза той. — Аз съм син на Инженера — създател на Пиринчения павиан, програмист на сайтове, проектант на двореца пред нас. Бях само наполовина прав, като казах, че не бихме могли да използваме живи същества, за да защитим Смъртта. Но трябваше да осъзная, че макар нашите мъртви призраци да не могат да бъдат убити, същото се отнася и за враговете ни, тъй като са създадени от изхвърлените материали на това място и са докоснати от лъчистата мъглявина. Нужна ни е съзидателната сила на музиката, за да ги върнем отново там, откъдето идват.

Алис прекъсна дуета си с Дръм. Детективът продължи да пее с дрезгав, но изненадващо приятен глас.

— Нещо продължава да изсмуква силите ни, Джей.

— Тогава трябва да освободим двореца преди да сме останали сами и съвсем да сме прегракнали. Иска ми се по-добре да познавах вътрешния му план. Струва ми се глупаво да влезем през главната порта. Може би Дуби…

Мършавата маймуна не можеше да пее, но затова пък висеше на опашката си и хвърляше ексцентрични атрактори с четирите си крайника. От време на време похапваше от арсенала си и в резултат иначе тъмната й козина бе обсипана с помръдващи светлинки, напомнящи на блестящи бълхи.

— Съжалявам, Джей. Никога не съм прекарвал много време там. Идвах да докладвам, но обикновено стоях при теб.

От китката на Джей се обади гласът на Джон д’Арси Донърджак:

— Аз мога да ти помогна, Джей. В паметта ми са записани пълните планове на двореца, включително всички тайни проходи, скрити врати и прочее, които Джон проектира, защото се страхуваше, че ще бъдеш затворен вътре. Създаде ги, за да ти помогне да избягаш.

— Чудесно — със смях изпя момчето. — Надявам се, че няма да има нищо против да ги използваме, за да проникнем вътре, а не да избягаме. Да чуем какво можеш да ни кажеш.

Ударите по портата на голямата зала се бяха възобновили малко след началото на битката, но сега на онези, които ги слушаха, им се струваше, че свирят друга мелодия.

— Звучат отчаяно — отбеляза Трантоу. — Силите на, Джей изтласкват Антей от полето. Ако не успее да завладее двореца, всичките му огромни усилия ще отидат на вятъра.

Отговорът на Смъртта накара тъканта на качулката й да прошумоли, сякаш раздвижена от вятър.

166