Донърджак - Страница 165

165

— Ясно!

— Кръстоносец, кажи на призраците да наточат мечовете си. Почти стигнахме.

— Слушам!

Напяващи релси, удари на стомана в стомана, весели песни за смелост.

— Скоро ще настъпи краят — каза Смъртта, като гледаше надолу от прозореца на двореца си. — Стана точно така, както се страхувах. Детето на Земея може да привлича сили, далеч надхвърлящи моите и неговите.

— „Дете“ ми се струва възможно най-неподходящото име за такова създание — отбеляза Трантоу, — защото в него няма нищо детско.

— Освен навярно дарбата му да унищожава — сухо възрази Смъртта.

— И все пак предлагам да го наричаме Антей — друго войнствено дете на Земята.

— Доста точно.

Немощен и самотен вой сякаш изрази отчаянието на господарката на изгубените, което тя не би си позволила да изрече. Змията и донтът почти не го чуха, толкова се вписваше в момента. Мизар повдигна глава и провесил език между острите си зъби, се заслуша да чуе дали ще се повтори.

— Навярно копелето ще ми стане подходящ заместник — продължи Смъртта. — В известен смисъл то е и мое дете. Според обичаите на много земи и времена майцеубийството е почитан и одобрен начин за завземане на престола.

— Джон д’Арси Донърджак беше отличен проектант — изсъска Фекда. — Досега този дворец издържа на всички нападения.

— Но краят трябва да дойде, Фекда — отвърна господарката на ентропията. — Вече не можем да атакуваме отдалеч. Слугите ми са в такова състояние, че не съм способна да ги приведа в движение, или са унищожени от аурата му. В момента детето разбива вратата и прониква в голямата зала. Оттам ще се издигне по стълбището и…

Остър вой, безумен смях, пъстроцветни светлини, разкъсващи мрака и за миг осейващи чернотата със звезди. Глухият екот от блъскането на детето във вратата утихна.

Мизар радостно излая и размаха опашки. После се изправи на задните си крака до прозореца и зави в отговор на свирката на Пиринчения павиан.

— Джей идва!

— Наистина идва — потвърди господарката на ентропията, — при това в единайсетия час. Боя се, че така само ще се присъедини към нас в гибелта ни. Уви, неговите сили все още не са разбудени.

— Какви сили? — попита Трантоу.

— Син на два свята, роден от мит, възприел женска форма, и мъж, който не знае, че също е мит, създаден от съзидателния принцип на един от най-висшите в ръцете на Смъртта. — В усмивката й нямаше нищо весело. — Силите му не са вълшебните способности, открити в момент на нужда от герой в легенда, нито са онзи deus ex machina, толкова почитан в първите драми, но въпреки това си остават сили. Имах намерение да разбудя пълния му потенциал, докато израства в двореца ми, но от глупост отстъпих пред думите на баща му, че трябва да поживее като смъртен. Сега вече е прекалено късно и той ще бъде унищожен наред с всички нас.

Фекда бе застанала до Мизар на прозореца и сега заговори, като съскаше още по-силно от възбуда:

— Джей не е сссам. Води сссъс ссссебе сссси цяла армия.

— Странно облечена и още по-странно предвождана армия — отбеляза Трантоу. — Мнозина от онези, които се изсипват от влака, приличат на шотландци — и мъже, и жени.

— И носят мечове — прибави Фекда, — и ексцентрични атрактори. Откъде е намерил тези хора? Да не е откраднал Призрачния легион на Небебог?

— Не — отвърна Смъртта, — защото в миналото съм виждала много от тях, макар и за кратко. Тези не приличат на обитатели на Вирту. И все пак бих заложила собствената си глава, че не са обикновени виртприключенци от Верите.

На огромното неравно поле започваше битка. От едната страна бяха зелените, докоснати от лъчистата мъглявина войски, които Антей бе съживил от останките в Дълбоките поля. От другата бяха шотландските призраци. Предвождаха ги Джей и призрачният кръстоносец. Дуби притичваше между отделните групи и предаваше заповеди. Алис, Дръм и Вирджиния бяха заобиколили Джей като телохранители. Прекалено голям, за да участва в сражението, тъй като можеше да смачка собствените си приятели, Пиринчения павиан се отдалечи и зае позиция, за да обстрелва врага с ексцентрични атрактори и да покрива евентуално отстъпление.

Острият слух на Мизар долови последните нареждания на Джей.

— Няма план, който да остане неизменен след първия сблъсък с противника. Затова няма да се опитвам да координирам нещата повече от непосредствената ни цел. Трябва да обезвредим детето на Земея — без неговата аура войската му ще се разпадне от само себе си.

— Да, момко, и онези, които водиш, ще се опитат да ти пробият път, за да го направиш.

— Добре — усмихна се Джей. — Не позволявай на никого да забрави, че тази чест се пада на мен.

— Ясно.

Малчо високо повдигна главата си в ръце. Вледеняващият му кръвта предсмъртен вой даде сигнал за атака. Надигнаха се викове „За Донърджак!“, разнесоха се вдъхновяващите думи на „Храбрата Шотландия“ и армията на Джей се хвърли напред.

Застанали на прозореца, от който се разкриваше най-добър изглед към полето, четири обсадени създания си позволиха да изпитат нещо като надежда.

— Нападат — отбеляза Трантоу, въпреки че това бе ясно на всички. — Силите на Антей изглеждат объркани, сякаш им е трудно да ги различат.

— Започвам да разбирам откъде може да е взел армията си — рече Смъртта. — Хитър план, но не могат за дълго да задържат полето. Едно изменение на параметрите на силите на Антей и те също ще бъдат отблъснати.

— Ние те подкрепяхме и се бихме за теб — каза Трантоу. — Имаш ли нещо против поне този път да не говориш със загадки?

Господарката на Дълбоките поля дрезгаво се засмя.

165