Донърджак - Страница 164

164

— Майко… — изпълнен с благоговение, дрезгаво промълви Джей. — Изобщо не съм…

Но нимфата на логическото дърво не можеше да обърне внимание на младежа, който скочи от локомотива, за да се приближи към нея. Тя се извиваше във въздуха, въртеше се й описваше спирали нагоре, сякаш се опитваше да се ориентира по звуци, които никой от останалите не бе в състояние да чуе.

— Майко? — извика Джей. — Ейрадис?

Яростните очи го изгледаха неразбиращо. Прозрачните криле се размахаха във въздуха, рибята опашка заплува срещу течения, които онези долу не можеха да видят. Тя продължаваше да се издига все по-нависоко.

— Мамо! Ейрадис? Мамо! — Гласът на Джей секна, защото създанието във въздуха явно отлиташе (или може би плуваше?) надалеч от тях. — Върни се! Мамо!

Тъмните очи отново погледнаха надолу към него. Този път те излъчваха едва забележим укор — или навярно съжаление, — а може би в тях нямаше нищо друго освен безразличие. С последно мощно размахване на криле и опашка детето на Първото слово се извиси толкова нависоко в небесата, че въздушното течение се превърна в река.

Тя се хвърли в тези морскозелени води и изчезна.

Джей се взираше след нея, сякаш силата на вниманието му можеше да я върне и той щеше да види до себе си тъмнокосата млада жена в ефирните одежди на кониак, която доскоро толкова спокойно приемаше за своята идеализирана майка. Но не се случи нищо подобно и онзи, когото видя до себе си, беше призрачният кръстоносец.

— Какво се случи, призрако?

— Ти призова онова, което някога е била, и тя се превърна в него. После я повика създателят й и Ейрадис нямаше друг избор, освен да му се покори.

— Какво е била някога?

— Всичко онова, за което се говори в заклинанието, момко. Връщай се във влака. Трябва да тръгваме, иначе ще ни пратят някое чудовище като онова преди малко. Не се съмнявам, че неговият създател е усетил изчезването му.

Джей със залитане го последва. Започваше да разбира.

— Майка ми е била като бащата на Алис, нещо, създадено от боговете на Вирту, така ли?

— Да. Не бих я нарекъл „нещо“, но според онова, което съм я слушал да разказва на кониак, наистина е било така.

— На кониак ли? Но нали тя беше кониак?

— Тя замени предишната, момко.

— Тогава кой е бил създател на майка ми? Небебог ли?

— Не. Струва ми се, онзи, когото наричат Моребог.

Без да чака инструкции, Пиринчения павиан потегли и започна да набира скорост. Покрай тях полетяха различни реалности: хиндуистки духове очакваха прераждане според житейските си дела, под лунния полумесец се отваряха ковчези и от тях изскачаха танцуващи скелети, пламтяха клади, излъчващи ужасна топлина, но без да изгарят гърчещите се тела, с които се хранеха. Алис леко докосна Джей по ръката.

— Тя не е мъртва, Джей. Небебог трябва да я е призовал поради същата причина, поради която му трябваше и Амбри.

— Но изобщо не ми е споменавала… — Джей замълча, повдигна ръка и повика гривната: — Ти знаеше ли нещо за това? Защо не ми попречи?

— Не знаех — отвърна гривната. — Както си спомняш, баща ти не включи в програмата ми цялата информация за Ейрадис.

Призрачният кръстоносец издрънча с веригата си, за да привлече вниманието на Джей.

— Мисля, че старият господар нямаше представа за произхода на Ейрадис.

— Невъзможно! Та те са били женени!

— Да, но това беше в много по-късен период от живота й. За него тя бе нимфата, която е срещал на романтични места във Вирту, а не жена, чието минало се е опитвал да научи.

— Мога да потвърдя последното — обади се гривната. — Във файловете ми е записан шокът му, когато разбрал, че любимата му е просто виртуално създание, обречено да бъде докоснато от лъчистата мъглявина.

— Как може да е знаел толкова малко? — попита Джей. — Той я е обичал!

— Така е — за пръв път проговори Дезмънд Дръм, — но любовта не гарантира точна информация. Всъщност тя почти винаги включва известна степен на сляпо доверие.

Джей може би щеше да се разплаче от разочарование и угризение, но локомотивът и вагоните на влака бяха пълни със създанията, които щяха да му помогнат да защити господарката на ентропията. Пък и не бе единственият, претърпял загуба в тази битка — а и тя изглеждаше далеч по-незначителна от загубата на Вирджиния или дори на Алис, която страдаше и заради мъката на майка си.

Алис имаше право. Не можеше да помогне на Ейрадис — поне засега. Ако я беше изложил на опасност, трябваше да положи още по-големи усилия, за да спаси господарката на Дълбоките поля. Смъртта бе загатнала, че проникването на онези от Меру в царството й ще й даде известна реципрочна власт над тях. Нейните действия със сигурност щяха да отвлекат вниманието на боговете от техните пионки.

Джей се помъчи да се избави от други, далеч не толкова утешителни мисли. Не искаше да се безпокои за това, че унищожаването или отслабването на Върховните би могло да означава и края на техните създания. Не искаше да се безпокои за това, че игрите, които Смъртта играеше с боговете, може да не съответстват на собствените му желания. Сега нямаше нужда от такива мисли, независимо колко основателни са те.

Той вдигна ръка, наду свирката и радостно оголи зъби от дивия й, гневен писък. Неговите спътници усетиха настроението му и го оставиха на мира, макар че Алис стисна ръката му преди да се премести до Дръм.

Увиснал на опашката си, Дуби се завъртя към Джей.

— Почти стигнахме. Познах киселинната река. Готов ли си да даваш заповеди?

Момчето кимна.

— Повече от всякога. Предай на другите да се оглеждат за признаци на битка. Може да научим нещо от онова, което вече се е случило. Павиане, откарай ни до двореца.

164