Донърджак - Страница 163

К оглавлению

163

— Господарката на изгубените или някой друг?

— Имам предчувствие, че е друг. Програмирането не е като онова, което съм срещал при предишните си идвания тук.

— Ще пострадаш ли, ако се блъснеш в него?

— Да.

— Тогава спри преди да стигнеш до препятствието. Ако се наложи, ще излезем с кирки и чукове и ще го разбием.

— Ясно, Джей. Може да не е аналог на физическа преграда, нали разбираш?

— Зная. Говорех образно — и може би оптимистично. Как е запасът ни от ексцентрични атрактори?

— Пълен догоре. Договорих се да отнеса няколко осиротели гронхи и стадни мишки в сайт приемник и в замяна те напълниха товарните ми вагони.

— Благодаря.

— De nada. Не ми харесва идеята да остана само с елементите от основното си проектиране. Ако мога да го предотвратя с малко самоинициативност…

— Въпреки това ти благодаря.

— Баща ти ме нарече „княз на марионетките“, но ми преряза конците и ме пусна на свобода, щом изпълних задачата, за която ме създаде. Винаги съм му бил признателен за това.

— Ще се върна при другите и ще им обясня положението — каза Джей. — Не се безпокой. Ще измислим нещо.

Единственото, което успяха да измислят, бе неколцина от тях да отидат в локомотива и да чакат първата визуална информация за преградата. След излизането си през лунния портал призраците бяха също толкова материални, колкото и всеки обитател на Верите, и въпреки че Пиринчения павиан двойно разшири пространството, вътре стана доста претъпкано.

— Приближаваме се до бариерата — съобщи влакът. — Намалявам скоростта.

— Аз не… — започна Алис, като гледаше през бинокъла си. — Почакайте, взимам си думите назад. Виждам нещо. Тъмно е и има странна материя. Като че ли трепти, нещо като плътен мираж.

— Лъчистата мъглявина — безизразно отвърна Джей.

— Но не тази на шефката — прибави Дуби, като повиши глас, за да надвика писъка на спирачките. — Цветът й е различен. Освен в някои съвсем редки случаи, лъчистата мъглявина отначало изглежда черна, но колкото повече се вглеждаш (не че мнозина имат тази възможност), цветът толкова повече се губи под повърхността:

— Виждам само нещо зелено — каза Вирджиния. — А аз познавам лъчистата мъглявина. Това е излъчването на детето на Земея.

— Това ли е детето? — сякаш не вярваше на ушите си, попита Алис.

— Не — отвърна Вирджиния, — но бариерата е негово дело.

Когато Пиринчения павиан спря, бяха достатъчно близо, за да виждат преградата с просто око. Тя оставяше впечатление за плътност, покриваща релсите, но всеки път, щом Джей се опиташе да погледне отстрани, най-гъстата й част се преместваше.

— Павиане — каза той, — можеш ли да анализираш това нещо?

— Естествено. Започвам сканиране. — Кратка пауза, после: — Както самият ти отбеляза, материята е като на лъчистата мъглявина. Всеки прог, който влезе в контакт с нея, ще бъде унищожен.

Спомнил си как бяха увяхвали и изсъхвали цветята при допира на късчетата от лъчистата мъглявина на Алиот, Джей кимна.

— Повечето от нас не са проги — отвърна той. — Двамата с Алис сме тук в собствените си тела. Това означава, че вие с Дуби сте единствените, които това нещо е в състояние да спре.

— Иска ми се да беше толкова просто, Джей — каза Пиринчения павиан и за пръв път, откакто момчето го познаваше, гласът му прозвуча тъжно. — Анализът също показва, че създателят му го е програмирал да унищожи теб и всеки от твоите спътници. Подозирам, че самата ти самоличност ще е достатъчна, за да задейства програмата.

— Ами ако се прехвърля във виртобраз? — попита Джей.

Вирджиния Талънт поклати глава.

— Променя се образът, не самоличността. Даже да се превърнеш в синеока курва, пак ще си останеш Джей Донърджак.

Сякаш не вярваше, че прозорците разкриват истинската гледка навън, призрачния кръстоносец се бе надвесил през вратата на локомотива и проучваше преградата.

— Струва ми се — каза той, — че оная мъгла ми напомня за нещо, което съм виждал. Сега си го спомням. Това е точно като стража на лунния портал.

Джей внезапно се изпълни с надежда.

— Никога не съм го виждал — отвърна момчето, — но зная как да победя този страж. Спокойно може да се полуди и тук…

Без да си дава труд да обясни, той напевно започна да рецитира:


— Ангел на изгубената надежда:
владетелка на меча от вятър и обсидиан,
отсечи алгоритмите на нашия враг.

В този момент Ейрадис изпищя:

— О, Джей! Не! — Момчето се опита да се подчини, но думите като че ли бяха набрали инерция и се изплъзваха сами от съпротивляващия му се език.


— Русалке под седемте танцуващи луни,
ти, която пееш песента на сирената,
удави враговете ни в инфопотока.
Нимфо на логическото дърво,
дете на Първото слово,
накарай противника ни да съжалява.

Когато прозвучаха и последните думи, Ейрадис излетя от локомотива, вече напълно преобразена. Бялата одежда на кониак се издигна нагоре и се превърна в сребърните драконови криле на ангела на изгубената надежда. Останалите й за миг голи крака се сляха в стройната опашка на русалката под седемте танцуващи луни. Косата й остана тъмна, но очите й изглеждаха безумни и нечовешки. Прелестните й устни изгубиха мекотата си и яростно се извиха. Тя размаха криле и се понесе към лъчистата мъглявина.

Под одобрителните викове на шотландските призраци, които се наведоха от пътническите вагони на Пиринчения павиан, за да проследят битката, Ейрадис размаха меча от вятър и обсидиан, за да редуцира преградата в код и отвратителна мъгла, която избледня, разпръсна се и изчезна.

163