Донърджак - Страница 162

162

— Има една добра и една лоша новина — без предисловия съобщи Ейрадис. — Обединените ни усилия са достатъчни, за да принудят портала да се прояви, но пълното му материализиране ще продължи съвсем за кратко. Вие с Дуби и Алис ще минете първи. Останалите ще ви последваме докъдето успеем.

— Ами стражът? — попита Джей, като качи маймуната на гръб.

— Не усещаме присъствието му, но това не означава, че не е тук.

— Ще влезем, когато ни дадеш знак — рече Джей. Алис кимна.

Призрачното сияние се съсредоточи върху кръглото петно, сякаш по този начин можеха да накарат далечната луна да хвърли по-тъмна сянка.

— Сега — каза Ейрадис.

Понесъл Дуби, Джей мина пръв. Алис го следваше толкова плътно, че той усещаше топлината й, когато излязоха от тунела сред студените океански скали. Призраците започнаха да се появяват от портала зад тях. Щом краката им докоснеха земята, телата им придобиваха по-голяма плътност.

— Готово каза Джей на момичето, доволен, че дотук планът му е успял.

— Да — отвърна Алис и се огледа.

— Не е съвсем като виртпрехвърлянето, нали?

— Не.

Унинието й накара Джей да се намръщи. Алис забеляза изражението му преди той да успее да го скрие.

— Извинявай, ако съм наранила чувствата ти, Джей. Просто през последните няколко дни се случиха толкова много неща, че… — Тя се помъчи да му обясни. — Открих, че баща ми е компютърна програма — или може би бог, — или пък човек, умрял още преди да се роди майка ми. Тъкмо започнах да го харесвам и пред очите ми беше отнесен от облак. Бях на място, което може да се нарече „рай“, а сега се готвя да сляза в ада. Лунният портал е чудесен, призраците са мили, но ми се струва, че вече не са ми останали сили да изпитвам почуда.

Джей мислено се изруга, осъзнал, че въпреки предупреждението на Дуби е очаквал Алис да се държи като прог-героиня от виртприключение.

— Да — отвърна той. — Преживяла си много неща. Всъщност повече от мен.

Чула неловкото му извинение, кониак долетя, за да се присъедини към тях.

— Съмнявам се, Джей — усмихна се Ейрадис и на двамата. — Ти научи, че майка ти е банши, отиде при Смъртта и пое огромна отговорност. Какво ще кажеш да поуспокоиш малко топката?

Тя протегна на Алис фината си ръка, вече също толкова материална, колкото и в живота.

— Аз съм Ейрадис д’Арси Донърджак. Запознах се с родителите ти преди да се родиш. Дойдохме им на гости на същото това място. Как е Лидия?

Алис пое дланта й.

— Добре е, благодаря. Безпокоеше се за Амбри, но иначе е добре. В момента е във Верите.

— Искаш ли да видиш къщата? — попита Ейрадис. — Навярно ще е по-лесно, ако влакът на Джей мине по брега, отколкото през клисурите. Можем да го почакаме там.

— С удоволствие.

Тримата поеха към, океана, следвани от множество повече или по-малко материални призраци. Обратно на очакванията, те не се движеха безшумно, а пееха, смееха се и си разменяха шеги. Изглежда, бяха приели призрачния кръстоносец за свой неофициален водач и той подемаше песните, а после им акомпанираше с веригата си.

Къщата не се бе променила. Докато надзъртаха през прозорците и Ейрадис разказваше на Алис как са изглеждали навремето родителите й, за уравненията на Лидия и за натрапчивия вой на гайдата на Амбри в мъглата, изпод стрехата долетя дебел гълъб и кацна на ръката на момичето.

— О!

— Лидия използваше такава птица за куриер — спомни си Ейрадис. — Носи ли нещо?

— Под лентичката на крачето му е пъхнато парче хартия.

Алис внимателно го издърпа. Гълъбът отлетя на покрива и с наклонена настрани глава и доволно гукане се загледа в шумната тълпа, нахлула в уединения му дом.

— Какво пише? — попита Джей, когато Алис разви свитъка.

— Това е влаково разписание — момичето завъртя листа така, че да могат да го видят — и тази къща е обозначена като гара. Предполагам, че Пиринчения павиан е открил пътя дотук.

— Чудесно — с известно облекчение отвърна Джей. — Осигурихме войската и транспорта. Сега остава само да спечелим войната.

— Само ли? — сухо се подсмихна Дуби.

— Е, по един или друг начин, това е последното, което ни остана.

Надигна се вятър и почти преди да успеят да видят облака, предизвестяващ пристигането на Пиринчения павиан, влакът спря пред къщата и ги поздрави с кикот и залп от фойерверки. Дръм им махаше от локомотива и Вирджиния тъжно им се усмихваше.

— Готов ли си, Джей? — извика подигравателното маймунско лице.

— Готов съм! — отвърна момчето и се завъртя към шумната тълпа. — Всички да се качват! Всички да се качват за Дълбоките поля!

Песните на призраците, които изобщо не се оказаха призрачни песни, се носеха от Пиринчения павиан, докато влакът отново се спускаше към Дълбоките поля.

— „Този влак е обречен на слава…“

— „Ти тръгни по долния път, аз ще тръгна по горния…“

— „Когато очите на ирландката се усмихват…“

— „Бригадуун…“

Когато потеглиха, Пиринчения павиан запя с тях също толкова високо и фалшиво, колкото и всеки от шотландските духове, но щом релсите започнаха да се спускат към все по-ниски земи (много от тях имитации на адове, теологично обосновани или чисто фантастични), гласът на влака утихна и накрая замлъкна.

Седнал в локомотива и замислен за варианта на Дантевия „Ад“, през който току-що бяха минали, както и за бащиното му участие в програмирането на сайта, Джей д’Арси Донърджак забеляза промяната и щом Пиринчения павиан стана необичайно тих, го попита:

— Какво има, Павиане?

— По линията се усещат лоши вибрации, Джей. Мисля, че няма да успеем да стигнем до Дълбоките поля. Някой е препречил пътя.

162