Донърджак - Страница 167

167

— Каква ирония, че вратите и стените, които спират нашествието, в известен смисъл могат да се определят като братя на нашия враг. Но претенциите на Антей изхождат от мен, докато дворецът дължи стабилността си на Земея. Отхвърленият син отхвърля любимеца.

— Битките между братя — замислено рече Фекда — често са най-жестоки.

Силно изпращяване предшестваше шляпане на мокри крака по стъпалата.

— Идва — каза Смъртта, — а за разлика от силите на Джей, аз не мога да пея.

— Уви — изсъска Фекда, — аз сссъщо.

— Нито пък аз — присъедини се Трантоу. — Обаче мога да тръбя.

Мизар само нададе вой. Той внимателно захапа музикалната кутия със зъби и я остави в краката на Смъртта. Мършавата, скрита под качулка фигура я взе с бялата си ръка.

— Съмнявам се, че песните в това нещо са способни да омагьосат свирепия син на Земея, вярна моя хрътко, но ти поднасям своите благодарности.

Вътрешната врата не забави врага повече от няколко секунди. Тя се разцепи и пантите негодуващо изскърцаха. Иззад дъжда от трески се появи Антей и сякаш ескортирана от него, в стаята влезе Земея.

Антей продължаваше да е само неприятно за очите безформено петно лъчиста мъглявина. Сега той се преобрази от нещо четирикрако и бичеглаво в смътно хуманоидна фигура. Главата и шията му представляваха компактна заобленост, която се разделяше на две кръгли рамене, мускулести ръце, квадратно тяло и едва загатнати крака. Нямаше лице и коса, нито никакви други особености и повече от всичко друго приличаше на оцветено със зелено тебеширено очертание на труп на шофьор на камион.

Земея се беше проявила като едрогърда жена със закръглен задник, покрита само от водопад лъскава смарагдовозелена коса. Кожата й имаше цвят на какао, тук-там подчертана със зелено и розово. Обективно погледнато, тя бе прекрасна, но никой от онези, които я наблюдаваха, не изпитваше нещо друго освен страх и омраза.

— И така — каза тя, когато стана ясно, че никой друг няма да проговори, — най-после стигнахме до това. Не се ли чувстваш глупаво, че се съпротивляваше, стара Смърт? Всички тези усилия и хитрости, за да те постигне неизбежното.

— Неизбежното ли? — дрезгаво повтори Смъртта.

— Смъртта идва за всички ни. — Смехът на Земея бе сочен и богат. — Освен за безсмъртните богове.

— Аз се наредих сред тях — отвърна господарката на Дълбоките поля.

— И си сгрешила. Настъпи време за промяна във Вирту и Верите. Й едно от нещата, които няма да останат същите, е независимостта на господарката на ентропията. И сега, според извечната мечта, смъртта ще бъде поставена под властта на силите на живота и съзиданието.

— Прости ми, че не се радвам.

— Разбира се. Ти винаги си била кисела дъртофелница.

— Добре, Земея. Как възнамеряваш да приведеш в изпълнение тази смяна на караула?

— Твоята качулата роба ще облече моят син.

— Аз все още я нося.

— И аз така забелязах. Ще я предадеш ли доброволно?

— Мисля, че не.

— Жалко.

— За теб.

Мизар изръмжа — тракане на ръждиви консервени кутии, завързани за накъсана бодлива тел. Трантоу пристъпи от крак на крак, сякаш се разтърсваше планина. От оголените зъби на появилата се от деколтето на робата на Смъртта Фекда капеше отрова.

Антей заплашително пристъпи напред и замахна с ръце. От силата на унищожението се стичаха гъсти валма лъчиста мъглявина.

— До, ре, ми, фа, сол, ла, си, до! — Леки и сладостни, по-дълбоки и малко не в тон, чудотворни гласове се издигнаха в песен, музика в смълчания Дворец от кости на Смъртта.

Пиринчения павиан ги чу от бойното поле, разбра, че е негов ред, и активира записаната в паметта си музика.

— Кофата пробита е, скъпа Лайза, скъпа Лайза. Кофата пробита е, скъпа Лайза, пробита е.

Отвори се полирана плоскост от тъмен орех и отвътре се появиха Джей, Алис и Дръм — всички въоръжени, всички пеещи за пробити кофи и за тяхното запушване. Мъжете подеха парчето за нещастния Хенри, Алис изпя отговора на Лайза.

Онези призраци на бойното поле, които не бяха изчезнали, чуха песента (или безсмислицата) и с радост се присъединиха към нея. Силата на веселия ясен звук спря лъчистата мъглявина, която синът на Земея насочи към тях. Тя затрептя, но без да пречупва пространството, и започна да отслабва с всяка безплодна атака на Антей.

Господарката на ентропията остана невредима, Земея също, но богинята бе толкова смаяна от обрата на събитията, че забрави за сина си и той видимо се смали.

— Сине! — изпищя тя, но онова, което се канеше да каже, беше прекъснато от изпукването на ХФ-пушка.

Вирджиния Талънт изскочи от една ниша в отсрещния край на стаята, скрита зад тайна врата. Първите й няколко изстрела бяха насочени срещу проявлението на Земея, но останалите поразиха тялото на Антей. Жената зареди нов пълнител и продължи да стреля срещу него.

— Брусът сух е, скъпа Лайза, скъпа Лайза. Брусът сух е, скъпа Лайза, сух е.

Антей видимо отслабна, но не падна. Земея също.

— Съзиданието и хаосът не са достатъчни — промълви господарката на изгубените, — но мисля, че ми показаха какво ще се случи.

Тя се наведе и докосна пода под краката си. Ръката й потъна в него. Земея може и да беше отгатнала намеренията й, може и да възнамеряваше да й попречи, но хаотичните фактори, които Вирджиния изстрелваше срещу проявлението й, съчетани с постоянното разпадане на Антей, й дойдоха прекалено много. Богинята безсилно беснееше, докато господарката на ентропията се изправяше.

Върху дланта й лежеше изподраскана кутия от бял мрамор, прошарен с черни жилки. Тя я отвори и извади отвътре сияещ зелен предмет с големината и формата на костилка от праскова.

167