Донърджак - Страница 159

159

— Сега не мога да разговарям за това, но мисля, че ако — му помогна, ще успея да направя нещо и за Амбри.

— Значи е във Вирту, така ли?

— Да.

— Е, там би трябвало да си в безопасност.

Лидия реши да не споменава за собственото си изчезване по време на ваканцията си в този предполагаемо „безопасен“ свят на изкуството. Алис реши да не споменава за лунния портал и факта, че отиват в Дълбоките поля. Докато двете мислеха за неизказаното, настъпи неловко мълчание.

— Е, вече сигурно няма много смисъл да чакам Амбри в Земята зад Северния вятър.

— Не, мисля, че не.

— Обаждаха се дядо ти и баба ти. Купили са на всички ни билети за елишитския празник в Калифорния. Сестра ми също ще дойде. Какво да им кажа за теб?

— Ти ще ходиш ли?

— Сигурно. Напоследък почти не се виждам с тях — прекарвам прекалено много време във Вирту.

— Мамо, струва ми се, че е най-добре да не ходиш.

— Защо?

— Спомняш ли си как последният им празник завърши с бунт? Имам предчувствието, че този път ще завърши с нещо още по-ужасно.

Лидия Хазърд внимателно се вгледа в лицето на дъщеря си.

— Това просто неясно предчувствие ли е, или ти е известна някаква секретна информация?

— Секретна информация.

— Свързана с пътуването ти до Шотландия, така ли?

— Не мога да ти кажа, мамо.

— Разбирам. — Лидия се замисли. — Добре. Ще направя всичко възможно, за да разубедя родителите си и Синди. Ако те не заминат, аз също ще остана, но няма да ги пусна без мен.

— Ясно. Мамо, положи всички усилия да ги убедиш.

— Обещавам, миличка. Кога тръгваш за Шотландия?

— Джей урежда да ме вземе един от частните лайнери на института „Донърджак“. Очаквам да ме повикат всеки момент.

— Пази се, скъпа.

— И ти. Ще ти позвъня при първа възможност, мамо.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Двете версии на едно и също лице продължиха да гледат към помътнелите екрани и два съвсем различни мозъка се замислиха за неизречени неща. Понякога обичта е безмълвна.

Бен Куинан чакаше във виртзаседателната зала, докато старейшините на Църквата се изключваха един след ДРУГ.

— Джинджър Роджърс правеше точно като Фред Астер, но наопаки и на високи токчета — каза на той на останалите двама. — А сега очевидно ще трябва да го направим и за два пъти по-малко време.

— Да ускорим провеждането на Празника, така ли? — едва се сдържа да не извика Рандал Келси. — А аз дойдох на това заседание готов да изложа причините, поради които няма можем да го направим навреме — не и толкова пищно, колкото планирахме!

Ауд Араф отиде при барчето.

— Трябва ми нещо безалкохолно. За вас, приятели?

— Нещо по-силничко — отвърна Келси. — На кого му пука дали е виртуално!

— Джин и тоник?

— Без второто — каза Келси и се върна към първоначалната тема. — Наистина ли искаш да ускорим провеждането на Празника?

— Твоят отдел поне може да си спести някои неща — успокои го Бен Куинан. — Благодари се, че не си в продажбата на билети. Помисли за обезщетенията, за пренасрочването на датата, за подкупите, които трябва да се дадат на шефовете от транспорта. За пръв път съжалявам, че не ми се налага да спя. Изобщо няма да мога да си почина, докато не свърши всичко това.

— Аз също! — каза Ауд Араф. — Мерките за безопасност трябва да са също толкова безупречни, колкото и според първоначалните ни планове. Няма да има прошка, ако и този празник завърши с бунт.

— Ще наредя да ви пратят промените — вече по-спокойно обеща Келси. — По време на заседанието чухте какво ще трябва да направим, но винаги има разлика между идея и изпълнение.

Араф остави празната си чаша.

— Най-добре да тръгвам. Пак ще се чуем.

Когато останаха сами, Куинан погледна Келси.

— И?

— И какво? — не особено войнствено попита Келси.

— Ще успееш ли да изпълниш своята част?

— Мога само да опитам. Не давам никакви обещания.

— Предполагам, разбираш, че за ускоряването на нещата може да има само една причина.

— Каква?

— Боговете стават неспокойни.

— Мислех си, че е защото вече сме продали всички билети и ако действаме бързо, ще имаме възможност за нов празник, докато популярността ни е в апогея си.

— Това е официалната причина. И на двамата ни е известно, че големите неща…

— Не тук.

— Добре. Искаш ли да дойдеш в колибата ми?

— Не. За разлика от теб, аз наистина се нуждая от сън. След няколко часа ще трябва да се ровя из калта и да събирам информация, така че шефовете ми да са в състояние да потвърдят кои от сградите могат да се завършат, кои цветни лехи могат да се пропуснат и цял куп други подробности, за които е нужен опитен човек.

Куинан иронично се усмихна.

— И недей да забравяш, че трябва да ти вземат мярка за новите жречески одежди.

— Нека използват за модел старите. Имам си достатъчно работа.

Келси отиде на бара, наля си чаша уиски, бързо я пресуши, върна се при Куинан и го потупа по рамото.

— Ще видя какво мога да направя, Бен.

— Пригответе Божия път! — напевно изрече Куинан.

Келси се намръщи на несериозността на ииона.

— И да се надяваме, че когато всичко е готово, няма да останем глас в пустиня.

— Амин, приятелю. Амин.

Тя живееше в Дълбоките поля и се чудеше още колко време ще продължи това.

Нападенията бяха започнали малко след като усети края на ииона Маркон. Когато оставената от genius loci празнота избухна в тишината на царството й, господарката на изгубените и донтът Трантоу издигаха постова къщичка пред рова около двореца.

Тъй като това означаваше разрушаването на много от по-старите й опити — Смъртта постоянно се опитваше да усъвършенства проекта на Джон д’Арси Донърджак, но нямаше дарба за съзидание — строежът изискваше и безброй комбинации. Сияещ от енергията на ексцентричните атрактори, които беше погълнал, Трантоу ентусиазирано разчистваше камарите натрошени строителни материали, трупаше мрамор върху тухли и мазилка върху преобразувана пластмаса.

159