Донърджак - Страница 160

160

Господарката на изгубените с огромни усилия успя да убеди опиянения донт да се присъедини към нея в относителната безопасност зад стените на двореца. Фекда се уви около главата на господарката си. Мизар, който си бе пробил път през редиците на нападателите с цената на още една опашка и няколко парчета от гоблена на левия си хълбок, седеше в краката на Смъртта.

— Ще се изненадаш ли, Трантоу, ако научиш, че навремето съм взела някои глупави решения?

Донтът забави отговора си. Един дракон от лъчиста мъглявина (малко по-зелена от обикновено) превръщаше постовата къщичка в прах.

— В известен смисъл ти съществуваш. Движиш се през времето и пространството. Дори Върховните на Меру не твърдят, че са непогрешими — това е приоритет на по-нисшите божества и първосвещениците. Не, господарке, не бих се изненадал.

— Много любезно от твоя страна, Трантоу. Добре, ще ти разкажа. Моята сила е в разрушението, разложението, ентропията. От време на време успявам да създам нещо, но то е или като Мизар, мрачна пародия на живото създание, което имитира…

Кучето на Смъртта удари с останалите си опашки по пода, за да покаже, че не се обижда от тези думи. Мизар беше виждал други кучета и ги смяташе за нещастни, слаби същества. Предпочиташе да си остане такъв, какъвто е, но разбираше какво иска да каже създателката му.

— … или като Дуби и Фекда, създания, спасени точно преди ентропията да довърши работата си — странен нов живот в замяна на служба. Веднъж, не толкова отдавна, се изкуших от възможността да стана създателка.

Трантоу изсумтя. От покритото с останки поле навън се бе надигнал легион от манекени, сражаващи се с киселинен облак, който ги унищожаваше с милувката си.

— Земея успя да се срещне с мен, като възприе образа на дефектирал прог. И ме попита какво желая повече от всичко друго във Вирту. Когато видят лъчистата мъглявина, много същества — и проги, и ииони — се опитват да сключат, сделка с мен. Въпросът й не ме обезпокои. Може би беше направила някакъв номер, но аз й отговорих честно.

Трантоу отново изсумтя, взе един ексцентричен атрактор с края на хобота си и спря точно преди да го пъхне в устата си.

— Казала си й за желанието си да твориш.

— И тогава тя ми се разкри като Върховна богиня. Сключихме сделка. Земея щеше да ми даде три семена на сътворение, ако аз й дам едно на разрушение. Добре обмислих условията и реших, че е замислила някаква игра със свой съперник сред обитателите на Меру — навярно с Моребог или Небебог. Използвах едно от семената на Земея, за да върна на Джон д’Арси Донърджак любимата му. Второто ми послужи, за да поддържам формата на Двореца от кости, който ми проектира той. Мисля, че Земея е използвала своето семе, за да всели смъртната сила в нещото, което сега вилнее в моите поля и се опитва да ме свали от трона.

Фекда погледна надолу към мрачната очна кухина на Смъртта.

— И все пак то не е просто твое копие, нали, господарке? Долавям присъствието на други сили.

— Не, не е само мое. Нейно е — навярно и един или и двамата други Върховни неволно също са дали приноса си. Това обяснява мощта му и причината, поради която нито един от двамата не се е изправил срещу него.

Киселинният облак бе разтворил последните манекени и се вихреше към рова. Трантоу отиде до поставения на бойниците топ, прицели се и доближи кибритена клечка към отвора. Оръдието изстреля гюле, направено от пресовани донтски изпражнения — които в този момент представляваха преобразувани ексцентрични атрактори.

Облакът пое гюлето в себе си и отстъпи малко назад.

— Добро попадение — отбеляза господарката на Дълбоките поля.

— Още колко време можем да издържим? — попита Трантоу.

— Достатъчно, надявам се. Не съм изчерпала ресурсите си, но ако копелето на Земея е способно да изсмуква сила от майка си и може би от баща си, страхувам се, че ще ме победи. Този дворец обаче е по-добре защитен, отколкото другите части на Дълбоките поля, тъй като в основите му лежи силата на самата Земея. Така или иначе, не може да става и дума да се предам.

— Не.

Мизар повдигна глава.

— Джей ще дойде.

Смъртта го потупа с ръка.

— Не се съмнявам, че ще се опита. Макар и по свой начин, той е също толкова упорит, колкото беше баща му. Но не зная с какво ще помогне.

— Ще помогне — отвърна Мизар.

Отвъд рова зелената лъчиста мъглявина придобиваше формата на таран. Смъртта протегна ръка към устройството, което й бе подарил Джон д’Арси Донърджак.

— А междувременно, „Eine kleine Nacht Musik“. Струва ми се подходяща, докато чакаме да видим дали няма да настъпи собствената ни малка нощ.

Джей д’Арси Донърджак призоваваше банши и се надяваше, че ще го чуе.

— Мамо! — викаше той, докато бродеше из горните етажи на замъка Донърджак. — Ейрадис! Кони… и така нататък! Мамо!

Започваше да преграква и чул виковете му от кухнята на замъка, Дак вече се безпокоеше за състоянието на разсъдъка му, когато се появи кониак. Както обикновено, тя носеше светла ефирна рокля, но този път воалът й бе отметнат назад и падаше на широки гънки върху раменете й.

— Да, Джей?

— Трябват ми призраците, мамо.

— Призраците ли? За какво са ти, сине?

— За да дойдат с мен в Дълбоките поля и да защитят господарката.

— Шегуваш се!

— Не, мамо, съвсем сериозен съм.

Той коленичи, изля съдържанието на бутилката уиски в няколко плитки чинийки и ги нареди на известно разстояние една от друга по коридора. После — с много по-голямо спокойствие, отколкото изпитваше — обясни на призрачната си майка положението във Вирту.

160