Донърджак - Страница 157

157

— Звучи много мило — обаче не знаех, че съм създал мит.

— Трима обитатели на Верите поставиха началото на митове по време на Хаоса на Сътворението: ти, Уорън Банса и Джон д’Арси Донърджак.

— Джон е мъртъв. Някой сетил ли се е да му направи същото предложение?

— Може и да сме се сетили. Инженера щеше да е безценен за нас, но той се изолира от Вирту и старата му съперничка, господарката на Дълбоките поля, го уби.

— Не знаех, че властта й се простира и над Верите.

— Не и поне в обичайния смисъл, но Смъртта може да манипулира с електронните сили, а Донърджак допусна грешката да се обгради с такива… но защо ти разказвам всичко това?

— Защото искате нещо от мен.

— Мислех си, че аз ти предлагам нещо — нов живот и възможност да се въплътиш в своя мит.

— Искате нещо. Иначе защо идвате сега? Аз следя новините. Из цяла Вирту се носи тътенът на промяната. Убиват genius loci. Събират се войски и се придвижват могъщи сили.

— За човек, който рядко напуска сайта на Калтрис, ти си много добре информиран.

— Аз съм като омагьосания от Нимю Мерлин — но все още чувам какво става. Да оставим лиричните отклонения, какво искате, о, госпожо с дълга зелена коса? Каква е цената на моето безсмъртие?

— Искам главата на Джей Донърджак. Той ме измами — открадна ми нещо, което ми принадлежи.

Рийз се подсмихна.

— Искате главата на моя ученик, на сина на стария ми приятел? Защо не я вземете сама? Вие сте могъща, легендарна моя гостенко.

— Така е, но трябва да спазвам определен етикет.

— Да, предполагам, че великата майка Земя би се затруднила да убие младеж, който е протеже на Смъртта. Господарката на изгубените не би ви помогнала. И вашата сила е съзиданието — а не унищожението.

— Подиграваш ли се с мен, Рийз Джордан?

— Не, но докато си приказвахме, ми хрумна нещо. Силата на Джон винаги е била в практиката, а моята в теорията. През годините съм чувал много странни истории и Сид проявяваше към мен изненадващо уважение.

— Ти наистина се подиграваш с мен!

— Както кажете, госпожо майко. Колкото и съблазнително да е предложението ви, няма да ви предам Джей. Той е мой ученик, нещо повече, той е мой приятел.

— Предупреждавам те, Рийз Джордан. Предприела съм стъпки, за да разширя могъществото си над живота и смъртта. Не би могъл да си създадеш по-страшен враг от мен.

— Навярно не, но смъртта — предизвестена от лъчистата мъглявина или нещо по-тривиално, — е нещо, с което съм се примирил. Не мога да кажа, че ще ми е приятно, но приемам нейната неизбежност.

— Ти си арогантно копеле, Рийз Джордан.

— Арогантно копеле, казвате? Горд съм, да, но познавам родителите си. Вие можете ли да се похвалите със същото?

Проблясък на прекалено ярка зелена светлина, яростен крясък, подсмихване на старец.

Пиринчения павиан дойде да ги вземе с канонада от ексцентрични атрактори. Без много приказки се бяха разбрали Алис, Дръм и Вирджиния да продължат да помагат на Джей. Веднага щом фантастичният влак подаде захиленото си лице през интерфейса, охраняващ по-висшите равнища от непочтителни натрапници, те побързаха да се качат във вагон-ресторанта.

— Накъде, Джей? — извика Пиринчения павиан. Той вече набираше скорост и напускаше равнините край Меру, за да навлезе в съседния сайт. — Към Дълбоките поля ли?

— Не — отвърна момчето и изненада всички. — Към замъка Донърджак. Можеш ли да ни откараш на Голямата сцена?

— Естествено.

Последва силен шум, много напомнящ на спукването на надута с въздух голяма хартиена торба. Навън заваля град от червени и розови камъчета. Ножицата на влака защрака.

— Трябва ли ти помощ, Павиане?

— Има някакво съпротивление, но засега се справям. Ако се наложи, ще те повикам.

Лепкава мъгла обгърна влака и скри градушката.

— Сигурен ли си?

— О, да, даже ми е забавно! Хапнете нещо, обмислете плановете си и поспете, ако можете. Щом пристигнем, ще ви събудя.

— Има право — каза Алис. — Джей, нещо против да обясниш защо отиваме в замъка Донърджак? Според думите на Вирджиния господарката на Дълбоките поля е под атака. Няма ли да й помогнеш?

— Ще й помогна — отвърна той. — Докато ви обяснявам, дайте поръчките си в кухнята.

— Откакто Вирджиния ни разказа за странното дете на Земея и нейните намерения за него, обмислям как да помогнем — продължи Джей. — По този начин се замесваме в битка между силите на ентропията, разпадането, разложението, наречете го както щете. Така или иначе, всички ние сме много уязвими.

— Най-вече вие с Дуби — замислено отбеляза Дръм, — защото и двамата сте в собствените си тела.

— Така е, но не съм сигурен каква защита осигуряват виртобразите. Спомнете си, господарката на Дълбоките поля е убила баща ми, въпреки че тогава е бил във Верите. Същото се отнася за майка ми.

Дуби си обели банан.

— Този разговор ме плаши, Джей. Хайде, кажи ни добрата новина.

— Няма нужда, да идваш, Дуби. Смъртта вече достатъчно те е използвала.

— Не се безпокой, ще дойда. Ако тя победи, не искам да ми се разсърди. Ако загуби… е, не съм убеден, че искам да продължа да съществувам във вселена, в която Земея владее силите на съзиданието и унищожението.

— Вселени — напомни му Вирджиния. — Казвай какво си намислил, Джей.

— В замъка Донърджак има призраци.

Думите му бяха посрещнати с всеобщо ахване.

— Не, не виртуални, а истински шотландски призраци — и всички те датират от ранната история на замъка.

— Вярно е — потвърди Дуби и се пресегна за нов банан. — Срещал съм ги.

— Продължавай — каза Алис. — Сигурна съм, че след малко ще разберем всичко.

157