Донърджак - Страница 156

156

Устните на Амбри се извиха в мрачна усмивка.

— Трябваше да се досетя. Знаеш ли къде е?

С едно-единствено плавно движение, усвоено по време на виртприключенията, Джей извади ХФ-пистолета си и го насочи към командира на ескорта. Вирджиния заговори иззад групата с толкова леден глас, че никой не се усъмни в думите й:

— Държа ви на мушка. Първият, който помръдне, ще получи двоен ХФ-заряд между плешките.

Дръм, Алис и Дуби се появиха с насочени оръжия.

— Тук съм, Амбри — каза Алис. — И ужасно се радвам, че си добре.

Амбри се усмихна, удивено поклати глава и се изправи, за да разоръжи охраната. Джей взе копията на Малкия вятър и Малката буря.

— Съжалявам, момчета. Няма начин.

— Но сега няма да можем да идем на Празника! — възрази Малката буря.

„Ако стане както възнамерявам, няма да има никакъв Празник“ — помисли си Джей, но разбира се, не го каза пред враговете си. Такива драматични жестове изглеждаха чудесно на кино, но нямаха място в истинския живот — а въпреки декора това виртприключение бе съвсем истинско.

Като си свиркаше през зъби, Дръм накара стражите да се проснат по очи на пода. После с бързи, пестеливи движения завърза китките и глезените им. Изпълнил тази задача, той погледна крилатите лъвове, явно неуверен какво да прави.

— Мисля, че няма да имаме проблеми с тях — каза Джей. — Те бяха тук против волята си. Нали, момчета?

— Точно така.

— Абсолютно.

— Направо е удивително как в ръцете на нашата Джини един ХФ-пистолет може да направи дори полубожествата благоразумни — отбеляза Дръм. — А сега какво?

— Е, намерихме Амбри — отвърна Джей. — Сега навярно той ще ни помогне да извадим устройството на Банса от машината.

— Няма проблем — каза Амбри. — Защитната система е проектирана така, че да ми позволява да работя с машината. Какво ще правите с него, ако ви го дам?

— Ще го върнем на онази, от която е било откраднато — каза Джей.

— На господарката на ентропията ли?

— Да.

— Ентропията като че ли е точно каквото му трябва на това мое устройство — поклати глава Амбри. — Навремето прехвърлянето трябва да ми се е струвало идеалната концепция. Сега обаче не съм толкова сигурен. Вирту може да е пълна с красоти и чудеса, но изобщо не съм убеден, че Верите е готова за двустранен обмен.

— Има си и добрите страни — възрази Алис. — Като вас с майка ми. Като родителите на Джей. Като Вирджиния и Маркон. Защо да са ограничени само в една вселена — при това в онази, която не е съвсем истинска?

— Кое не е съвсем истинско, скъпа моя? Помисли малко върху този въпрос. Ти си ми дъщеря, въпреки прищевките на биологията. Тук обаче не е мястото за такива дискусии.

Той отиде до странната машина. Усетила приближаването му, тя проблесна, заискри и замърка като огромна котка. Амбри погали лъскава медна тръба и после бръкна в сърцето на машината. Около него се появи сияние, премигващо в кървавочервено и бледосиньо. Мускулите на плещите му се напрегнаха, докато вадеше нещо отвътре.

— Взех го — измърмори той. — Заповядай, Джей. Върни то на онази, от която са го откраднали.

Джей пое предмета, който Амбри му подаде. Представляваше кръг с големината на тока за колан, защитен с изподраскано прозрачно покритие.

После Амбри отстъпи назад и отново поглади тръбите. Мъркането започна да се усилва, докато костите на всички в залата не завибрираха. Пред очите им огромната машина се смали в нещо, голямо колкото виолончело. Цветът й започна да се променя и накрая тя се превърна в приблизително квадратна маса от кристал и платина.

— Алис? — със странен глас я повика Амбри. — Предай на Лидия, че я обичам.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита тя. — Преодоляхме толкова много препятствия, за да те открием!

— Бих искал — отвърна той. Гласът му очевидно се беше променил: бе станал по-лек, по-ритмичен — но трябва да изиграя ролята си в приближаващите събития.

И започна да се преобразява пред очите им. Раменете му леко се прегърбиха, косата му посивя, бръчките на лицето му подсказваха мъдрост, постигната с мъчителна цена. От темето му започваше белег, който се спускаше през лицето и гърлото му и изчезваше под яката на ризата му (която сега му бе по-широка). Никой не се съмняваше, че продължава до лявото му ходило.

Когато се наведе, за да вземе кристално-платиненото устройство, видяха, че куца.

— Засега довиждане. Ще застана на пътя на Сътворението — каза Учителя/Онзи, който очаква. — С нетърпение очаквам да видя всички ви там.

13.

— Рийз Джордан?

— Да?

— Как се чувстваш днес?

— Както би могъл да очаква човек на моята възраст. Боли ме навсякъде — даже болките ме болят. Вие да не сте нова лекарка? Не ви познавам.

— Не съм точно лекарка, но мисля, че имам лекарство за теб.

— Няма лекарство за старостта, госпожо. Сид и неговите приятелчета полагат усилия, но това е неизбежно. Накрая тялото просто се изхабява.

— За някои хора това не е непременно краят.

— За някои хора ли? Какво искате да кажете?

— Някои имат повече от едно съществувание — и ти си един от тях. В религията на Вирту си известен като Водача. Аз мога да направя така, че съзнанието ти да бъде прехвърлено в това от митологията.

— Разбирам как ще стане — поне на теория. Коя сте вие?

— Да речем, че самата аз съм стар мит и съм дошла да помогна на колега.

— Много добър начин да не отговорите на въпроса ми.

— Достатъчно е да кажем, че имам силата да направя каквото ти обещах. Щом тялото ти умре, твоите спомени, познания и способности могат да бъдат прехвърлени, за да се слеят с мита, който с действията си създаде във Вирту.

156