Донърджак - Страница 153

153

За миг Келси забрави, че не е във Вирту, където такива неща не бяха необикновени. Докато се опомняше, шофьорката на булдозера се опитваше да натисне спирачка. Той разбираше, че машината няма да успее да спре навреме — заради инерцията, масата и още няколко неизменни физически закона. Младежът — освен ако не бе отличен спринтьор — също нямаше надежда да избяга.

Келси насочи бинокъла си към него. Беше млад, тъмнокос, мускулест, но не прекалено. Докато огромният жълто-оранжев булдозер се носеше към него, изражението му представляваше смесица от ужас и пресметливост със следа от онова примирение, което Келси знаеше, че също би изпитал в такъв момент.

Младежът започна да отстъпва назад, завъртя се, пробяга няколко крачки и изчезна.

В следващия момент булдозерът мина през мястото, на което бе стоял младежът. Застанал на върха на зикурата, предназначен да доведе боговете в истинския свят, Рандал Келси за миг остана като хипнотизиран от чудото. Сигнализирането на радиостанцията на колана му го накара да се опомни.

— Хм, шефе — Келси позна гласа на Марта: яка невъзмутима последователка на Църквата, — видяхте ли онова, което ми се стори, че виждам?

— Тъмнокос младеж — появи се и изчезна. Това ли имаш предвид?

— Точно това. Реших, че полудявам.

— Не, освен ако и аз не съм се побъркал.

Келси се замисли. Нямаше представа какво е било това проявление — дали някой, притежаващ виртсила, се забавляваше, или пък имаше повреда в прехвърлящото оборудване, което инсталираха. А може би дори някой от слугите на боговете — на Моребог или Небебог — проверяваше, положението. Трябваше да измисли някакво обяснение.

— Боговете сигурно изгарят от нетърпение да дойдат при нас — каза той с глас, обучен да изразява благоговение и едва доловим сарказъм. — Най-добре да се залавяме за работа.

— Да, господине!

Марта прекъсна връзката и булдозерът й отново затътна. Нямаше съмнение, че вечерта ще разкаже за случилото се в кафенето и общежитието. „Какво от това? — помисли си Келси. — Нека се хвали как едва не е прегазила полубожество,“ Значението на това чудо щеше да е проблем на общите им началници.

Тази мисъл до известна степен го утеши.

Джей д’Арси Донърджак искаше спокойно да обмисли видяното във Верите, но се беше прехвърлил обратно и сега се намираше в беда. Когато се озова в огромно помещение във фабриката, първоначалното му облекчение мигновено се стопи, защото осъзна, че двете статуи пред него, всъщност са живи и дишащи същества.

Те стояха твърдо на четирите си крака — крилати лъвове с глави на брадати мъже, леко завъртени към него. Създанията го гледаха със смесица от презрение и любопитство. В добре осветената зала Джей ясно виждаше израженията им и яките извити нокти, които стърчаха от лапите им.

— Нарушител — без да откъсва поглед от него, каза единият. — Навярно в крайна сметка това дежурство ще се окаже забавно.

— Достатъчно млад е, за да е крехък й вкусен — съгласи се другият.

Джей отстъпи няколко крачки, като анализираше мястото, на което бе попаднал. Ако се съдеше по онова, което беше видял отвън, помещението минаваше по цялата дължина на сградата, макар че изглеждаше малко по-тясно. По задната стена имаше няколко врати, които навярно водеха към складове или офиси.

Дългата зала бе заета от огромно Рюб-Голдбъргово устройство, състоящо се от извити медни и стъклени тръби, златни жици с различна дебелина, големи дискове, изсечени от малахит или яспис и покрити с тайнствени символи, зъбни колела от бавно топящ се лед. Всичко това беше заобиколено от конвейерни ленти, които докарваха различни материали през плоскости в задната стена, и други, които отнасяха квадратни запечатани кутии, големи десетина сантиметра.

Тези кутии се насочваха към дясната врата и се изсипваха в сандъци, които автоматичен електрокар редеше край изхода.

Не се виждаха работници, но Джей подозираше, че невероятната машина представлява прост иион, навярно обладан от някое по-механично настроено божество — Хефест или Гойбнуи.

Двата крилати лъва стояха край вратите и безгрижно разговаряха, сякаш Джей не представляваше действителна заплаха за тях. Той не знаеше дали да се чувства облекчен, или обиден.

— Не ни ли наредиха да докладваме за всеки нарушител, за да могат да го разпитат? — попита първият.

— Наистина — съгласи се вторият, — но съм гладен и ми е скучно. И без това не очакваха да се появят нарушители. Просто ни наказаха заради игричката, която изиграхме с Бел Мардук на Празника.

— Зная. — Въпреки че нямаше лъвска глава, създанието убедително изръмжа.

— Бел Мардук също ли е наказан?

— Нямам представа.

— Е, накараха ли го да виси тук с нас часове наред, за да зяпа как машината прави кутии?

— Не.

— Значи не са го наказали.

Джей реши, че това е моментът да се намеси.

— Чух, че се очаквало Бел Мардук да се появи на следващия Празник в Калифорния. Вие ли сте двамата, които бяхте с него в Сентръл Парк?

— Ние сме — потвърди първият, който всъщност бе Малката буря.

— Останах извънредно впечатлен от могъществото ви — рече Джей.

— Наистина ли? — попита Малкия вятър. — Ти беше ли там?

Джей разбираше, че трябва да е предпазлив. Ако признаеше, че е присъствал, щеше да признае и че е от Верите.

— Гледах празника — като внимаваше да говори истината, отвърна той. Не искаше да задейства програма детектор на лъжата, с каквато сигурно бяха снабдени стражите. — И се убедих в силата и величието на божествеността.

Малката буря и Малкия вятър гордо заподскачаха и размахаха криле.

153