Донърджак - Страница 151

151

— Ясно — рече Джей. — Няма да го забравя.

Той погледна другарите си. Чувстваше се малко неловко — нямаше търпение да тръгне и в същото време търсеше извинение да остане. Откога го измъчваха такива противоречиви чувства?

— Е, трябва да вървя.

Дръм стисна ръката му. Вирджиния кимна, вече потънала в собствената си мъка. Леко изчервена, Алис Хазърд го целуна по бузата.

— Късмет, Джей.

Дуби игриво се изкиска.

— И да не се хващаш за сухи клони, Джей.

— Няма — обеща той.

После се обърна и се скри в храсталака.

— Но, Карла, наистина смятам, че трябва да идем. Само помисли — богове на Земята! Колко често според теб се случва такова нещо?

— Постоянно, скъпи, ако се вярва на Църквата на Елиш. Този калифорнийски празник се обявява за начало на нова ера.

— И все пак, Карла, ще купя билети за двама ни и за Синди. Ако искаш, си остани вкъщи. Ще мога да продам билета ти с огромна печалба.

— Няма да го направиш, Ейбъл. Елшите знаят как да се справят с хора, които им се изпречат на пътя, и вече пределно ясно дадоха да се разбере, че спекулантите ще бъдат жестоко наказвани. Поне заплахите им приемам сериозно. Виж какво направиха с онзи беден антрополог. Казват, че още продължавал да се крие. Аз лично смятам, че са го убили.

— Значи ще дойдеш, така ли?

— Нищо не обещавам.

— Благодаря ти, скъпа. Как мислиш, дали да не купя билети и за Лидия и Алис? Мисля, че момичето проявява интерес към елишитите.

— Но не и дотолкова, че да се присъедини към тях!

— О, не. Правеше някакво проучване — съчинение за училище, струва ми се. Веднъж видях книгата на Артър Идън на четящото й устройство.

— Е, щом е с учебни цели…

— Значи наистина ще дойдеш!

— О, Ейбъл, истинско дете си! Разбира се, че ще дойда, щом означава толкова много за теб.

— Ще си направим пикник и ще си прекараме чудесно.

— По-добре вземи и чадъри. Спомняш ли си какво се случи в Сентръл Парк?

— Имаш право…

Мизар тичаше из Вирту и се спускаше надолу, винаги надолу, защото Дълбоките поля лежат под често посещаваните райони, въпреки че — колкото и да е парадоксално — се докосват до всички земи.

Пътят му минаваше през призрачен готически пейзаж, чийто genius loci се отдръпна настрани, защото знаеше коя е господарката му и почиташе тази окончателна сила.

От клоните на ударена от мълния ябълка се издигна черна пеперуда. Мълнията бе разцепила дървото на две — едната половина продължаваше да е зелена и покрита с цветове. Другата изглеждаше сребристосива и суха. Цветовете, до които се докоснеха крилете на Алиот, изсъхваха, напукваха се и се превръщаха в прах.

— Бързо тичаш, Мизар — изписука пеперудата.

— Писмо… за господарката.

— Лоша новина, обзалагам се.

Хрътката не изразходва енергия, за да отговори.

— Да, лоша новина. Много неща се променят във Вирту. За пръв път от войните на Сътворението усетих призива на Небебог.

Мизар продължаваше да тича. Излезе от готическия сайт и се озова край прекрасен морски пейзаж. Водите бяха прозрачни и тюркоазносини. Под тях се виждаха дълги ъгловати риби и големи фантастични миди. Брегът беше обсипан с натрошен обсидиан и финият пясък пречупваше слънчевите лъчи на миниатюрни фрагменти, така че Мизар тичаше по копие на нощното небе, а сините багри на деня оставаха от дясната му страна.

— Бих могъл отново да стана велик — тъжно каза Алиот. — Велик и ужасен — кон и оръжие на боговете.

— И… роб — задъхано прибави Мизар.

— Нима всички не сме такива? Ти бързаш да предупредиш господарката си и следваш по петите момчето. Умно хлапе, талантливо и с огромни възможности, но все пак хлапе. С лекота можеш да го разкъсаш и въпреки това го оставяш да се разпорежда с теб.

— Лесно е… да убиваш.

Пейзажът се покри с нежнозлатисти дюни. Под краката на Мизар захрущяха бодили и тръни. И най-острият от тях не можеше да пробие стоманата и пластмасата на възглавничките му. Извити кактуси припряно се отдръпваха от пътя му. Потта му оставяше по пясъка петна като от зелено мастило.

— Лесно е да убиваш, казваш? Ти не си участвал в битките на първите дни, когато Върховните на Меру само с едва доловимо потрепване на мисълта възкресяваха загиналите си слуги. В такива случаи да убиеш означава да изтриеш паметта или тъкмо, обратното, да дадеш нова памет на нещо — памет, толкова яростна, че да унищожи първоначалната идея.

Мизар не обърна внимание на думите на пеперудата. Пътят му започваше да се спуска към външните граници на Дълбоките поля. Той прескачаше срутени небостъргачи и прегазваше разкъсани тръбопроводи.

— Отивам, Мизар — извика Алиот. — Предай поздравите ми на господарката на изгубените.

Мизар не се обърна, а продължи да тича.

Джей д’Арси Донърджак остави спътниците си и безшумно навлезе в гъсталаците. Макар че от разстояние листата изглеждаха меки, когато се запромъква покрай дългите борови игли и провлачващите се реси на върбите, момчето де убеди, че външният вид е измамен. Шипкови тръни, чиито тъмнозелени стъбла приличаха на копринени, но бяха покрити с извити лилави бодли, засенчваха слънчевата светлина. Огромни кактуси с буйни кървавочервени цветове препречваха пътя му. Навсякъде пълзяха диви рози, зад чиито изящни петолистни бели или розови цветове се криеха остри бодли.

Като заобикаляше по-непроходимите препятствия и внимателно разгръщаше с ръце зеленината пред себе си, Джей продължаваше напред към целта си. Честите му игри на криеница с Дуби и Фекда го бяха подготвили добре. Въпреки че напредваше бавно, накрая той стигна над котловината, в която се издигаше фабриката, целият изподран, но без сериозни наранявания.

151