Донърджак - Страница 148

148

— Това е сатен, а мотивите са бродирани. Дантелата на шията е истинска (или поне ще е такава във Верите). А шапката е просто прелест.

— НЕ! — Думата бе придружена от тътен на гръмотевица.

— И какво ще направиш? Ще ме взривиш ли? Ако си мислиш, че тази форма ми е единствената, трябва да си по-побъркан от мен, стари приятелю.

— Ти вече не си незаменим.

— Но съм гаден, Небебог, и съм оставил някои записи на различни места. Ако се появят и Верите научи, че Църквата на Елиш е само голям фокус…

— Но ти проповядваше истината!

— Какво значение има това?

Последва продължително мълчание. Гръмотевиците стихнаха.

— Може би имаш право. Но няма да носиш клоунския костюм.

— Тогава ще поговоря с Първожреца за облекло в шумерски стил — за обективния наблюдател то изглежда почти също толкова смешно.

— Защо постоянно трябва да се подиграваш?

— Това ми е работата, част от древна и почитана традиция — също толкова древна и уважавана, колкото боговете на небето и морето, и почти толкова стара, колкото майките земи.

Небебог присви очи (днес бурно сиви).

— Намекваш, че се смяташ за бог ли, нещастен иион?

И. И. Айлс се оригна, покри шкембето си с ръце и измъкна от въздуха бутилка бира. После се обгърна със златисто сияние.

— Както добре ти е известно, Небебог, няма значение какво мисля аз. Важното е какво мислят тълпите.

Блясъкът на ореола му продължи да се усилва, докато накрая можеше да го гледат само божествени очи.

— И много от тях мислят точно така. Може би някой ден ще ти дойда на гости на Меру. Сигурно ще се изненадаш колко нависоко по склоновете мога да се изкача.

Той пресуши бирата си и остави бутилката на масата.

— Трябва да се срещна с Първожреца за онази работа с облеклото, приятел. По-късно пак ще се видим.

Йерофантът изчезна с проблясък златиста светлина и от него остана само ехото от мощното му оригване. Небебог се замисли за онова, което току-що беше научил. После оттегли присъствието си по далеч не толкова зрелищен начин.

Сладък женски глас пееше тиха приспивна песничка. Genius loci я чу и в същото време долови пращенето на лъчистата мъглявина, явление, за което не се съобщаваше често, защото повечето видели лъчистата мъглявина не оставаха живи достатъчно време, за да усетят сухото й копринено докосване.

...

— Нани, нани, бебе сред върхарите, вятърът люлката люлее. Клонът ще се счупи, люлката ще падне, бебето ще падне, всичко ще пропадне.
Ей го Джак Джак Джак Донърджак,
люли, люли, бебе, нани, нани, бебе. Щом ми се събудиш, Маркон ще умре!

Genius loci заговори с гласа на вода, клокочеща по скали:

— Защо ми се подиграваш, Земея? Зная, че съм загубил. Сключих лоша сделка с теб и това ще означава краят ми.

Земея се засмя.

— И го направи, за да защитиш една от Верите, която в крайна сметка те изостави. Не се ли чувстваш глупак!

— Вирджиния не ме е изоставила!

— Не я усещам в сайта. Няма я, Маркон. Тя те е оставила да умреш сам — сам и без приятели.

В безсилното си състояние Маркон не реагира на подигравката.

— Няма я. Да. Аз съм сам. Ти ме изигра.

— Аз мога да се държа мило, Маркон. Искаш ли да свършиш още сега? Обикновено не нося смъртта, но когато родя детето си, ти ще умреш. Искаш ли мъките ти да свършат?

Маркон знаеше, че изборът не е негов, че Земея просто се забавлява, като му дава илюзията за свобода.

— Край — каза той и заплака за своите страшнокотки, за своите гронхи, за своите стадни мишки, за гъстите дървета, за сложната система от подземни реки, за тайните пещери, пълни с блестящи кристали, които не бе виждал никой, дори любимата му Вирджиния.

— Край ли? — повтори Земея. — Предаваш ли се?

— Нямам избор — едва успя да отвърне той. — Ти няма да се откажеш от това твое дете. Ти роди Смъртта и сега аз трябва да бъда изгубен в Дълбоките поля.

— Може би не в Дълбоките поля — замислено рече Земея, — защото рожбата ми все още не е господар там, макар че ще стане, съвсем скоро.

Маркон изключи интерфейса, който го отделяше от съседите му, и прати страшнокотките, стадните мишки и всички други с крака и криле да избягат. После призова силен вятър и се опита да пренесе семенните проги на къдравата върба, папратта, ангелските сълзи и всички други растения из просторите на Вирту. Нещо можеше да оцелее и след него.

Макар че се бе навела на саркофага с нейната зародишна Смърт, Земея усети изтичането на материал, изправи се и гневно каза:

— Няма да стане така!

Богинята отметна глава и гъстата й зелена коса се спусна до земята. После нададе ужасен вик, едновременно квинтесенция и пародия на страданието на всяка жена, изпитвала родилни мъки. Щитът на саркофага изчезна. Проблесна ярка жълта светлина.

Сайтът на Маркон засия в чисто бяло, докато Земея изтриваше безбройните програми и насочваше енергията им към фигурата, която се появяваше от ковчега. После настъпи мрак, абсолютната чернота, която не познава нито цвят, нито живот, нито потенциал. Маркон вече го нямаше.

Земея генерира зеленикаво сияние и разгледа скритото под качулка нещо, обвито в лъчиста мъглявина, което сега се издигаше над земята до нея.

— Навярно е малко преждевременно, но за тази работа е предостатъчно, струва ми се. Хайде, сине.

Нещото се понесе след нея. Земея отново надигна в песен сладкия си, прелестен глас:

Люли, люли, бебе. Събуди се, бебе. Вирджиния ще плаче!

Хаосът, Хаосът…
(О, скъпи мои седморъки ангели)
Хаосът, Хаосът е
ужасен.

12.

Мизар се върна. Опашките му потръпваха от вълнение и от тялото му се ръсеха нишки от дрипавия килим.

148