Донърджак - Страница 146

146

— Това трябва да са нашите хора — отбеляза Дуби.

— Да — съгласи се Джей. — Двамата ми се струват познати… Чакайте тук!

Той скочи и бързо се спусна по стълбата на перона.

— Дезмънд Дръм и Линк Крейн! — каза Джей. — Какво, по дя… Какво правите тук?

Дръм леко го дръпна за ухото.

— Чакаме влака. По-точно този влак. По дяволите, Вирджиния, ти каза, че влакът бил странен, но изобщо не очаквах такава ужасия. Страхотен е!

Вирджиния Талънт внимателно наблюдаваше Джей, доближила ръка до ХФ-пистолета си.

— Дръм, Алис, познавате ли този младеж?

— Нещо такова — отвърна Алис. — Когато го срещнахме, той се казваше Джейсън Макдугал. Според нас истинското му име е Джон д’Арси Донърджак Младши.

Джей я зяпна.

— Откъде…

— Опитах се да се свържа с теб и да ти благодаря за помощта по време на бунта. В Шотландия нямаше човек с това име и описание. Наех Дръм да открие кой си.

— Помощ по време на бунт ли? — попита Вирджиния.

— На празника в Сентръл Парк — поясни Алис. — Тогава Джей се прояви страхотно. Не очаквах да го открия в този влак, но в крайна сметка може би е логично. Според онова, което ни казаха майка ми и Маркон, баща му е бил Инженера.

Джей долови уважението в гласа й.

— И за това ли знаеш?

— Съвсем наскоро открих, че собственият ми баща е Гайдаря — и още цял куп неща — почти отбранително отвърна Алис.

— Гайдаря, Учителя, Онзи, който очаква — каза Джей, — и Уорън Банса, който е бил приятел и колега на баща ми. Започва да става странно.

Дуби подаде глава през прозореца на локомотива.

— За какво всъщност ви е влакът?

Вирджиния Талънт беше живяла прекалено дълго във Вирту, за да се изненада от говореща маймуна.

— За да отидем на планината Меру.

— Мисля, че е най-добре да се качвате — бавно каза Джей. — Не съм сигурен, че трябва да разговаряме за такива неща на открито. Павиане, ще заведа гостите ни във вагон-ресторанта. Повикай ме, ако ти трябвам за нещо.

— Ясно, Джей. — От комина се издигна пара, после се разнесе протяжен вой. — Всички да се качват!

Във вагон-ресторанта хапнаха обичайните сандвичи и разказаха за различните си задачи. Дръм и Алис изразиха известна почуда от Дуби и особено от Мизар, но във Вирту необикновеното е нещо нормално и скоро разговаряха така, сякаш цял живот са познавали кучето, направено от всевъзможни части, и маймуната, не успяла да се хване за поредния клон.

— Подозренията на Маркон определено изглеждат основателни — каза Вирджиния, след като свършиха с историите си. — Митовете и легендите започват да придобиват някаква нова форма. Може би настъпва краят на Вирту и нейните обитатели.

— Легендите разказват, че Онзи, който очаква ще участва в края или промяната на Вирту — напомни й Джей. — Мисля, че е по-голяма опасността за Верите. Поради някаква причина боговете на Меру са решили да се опитат да я присъединят. Това ще промени Вирту, но ще означава край за Верите — поне такава, каквато ни е позната.

— А нашето участие във всичко това? — попита Алис.

— Не съм сигурен — призна Джей. — Господарката на ентропията ми възложи конкретна задача. Ти искаш да откриеш баща си. Въпросът е дали искаме да се съюзим.

— Струва ми се, че би било разумно — каза Дръм. — Ние с Алис не знаем нищо за този аспект на Вирту, но сме майстори да се озоваваме там, където не ни искат, и да откриваме чуждите тайни. Ти и спътниците ти познавате Вирту, Вирджиния също. Заедно ще се справим по-добре.

— И ако в някой момент се наложи да се разделим — прибави Вирджиния, — пак ще можем да го направим.

— А после? — попита Джей. — Детето на Земея, което изсмуква силите от сайта на Маркон, наистина ме тревожи.

— Мен също — тихо отвърна Вирджиния. — Готова съм на всичко, за да го унищожа преди то да е унищожило Маркон.

Алис кимна.

— Бройте и мен.

— И мен — присъедини се Дръм. — Може да не съм теолог, но не ми харесва идеята за Смърт, която е под чехъла на господстваща богиня. Намирисва ми на големи неприятности.

— Не се обиждайте — прекъсна ги Дуби, — но дайте да разглеждаме проблемите един по един. Някой има ли представа какво ще правим, след като слезем от влака при планината Меру? Никога не съм бил там, но всички легенди разказват, че била многопластова.

Джей сви рамене.

— Не зная какво ще правим и нямаме достатъчно информация, за да измислим план. Ще решаваме, когато стигнем. Още колко време остава, Павиане?

— Достатъчно, за да разгледате оръжейната ми — каза влакът. — Джей Ди не възнамеряваше да слиза от локомотива, но за всеки случай сме подготвени.

— Чудесно — съгласи се Джей. — Къде е тя?

— В съседния вагон. Виждаш ли колко те улеснявам?

Смехът на Пиринчения павиан ги следваше, докато влизаха в оръжейната. Вирджиния и Дръм започнаха да преглеждат съдържанието й и питаха всеки от групата с какво оръжие може да борави.

— Малко е странно пак да се срещнем по този начин — срамежливо каза Джей на Алис.

— Зная — отвърна тя, забила поглед в десния си крак, — а също и да разберем, че бащите ни са се познавали. На това ли му казват „съдба“?

— Винаги съм вярвал в свободната воля, но сега наистина ми се струва така.

— Да, на мен също.

— Майка ти сигурно ужасно се страхува за Амбри, щом ти е позволила да дойдеш да го търсиш.

— Да, но знае, че не бих си останала на топло вкъщи, докато тя се опитва да му помогне сама.

— Но те е пуснала сама.

— Не съм сама. Дръм е с мен. И мама е учен — тя разбира, че е най-добре да остави работата на онези, които имат повече опит.

— Да. Чудя се какво ли щеше да се случи с мен, ако баща ми беше изпълнил обещанието си и ме беше дал на господарката на Дълбоките поля.

146