Донърджак - Страница 145

145

Всички кимнаха. Сейджак знаеше, че повечето не са разбрали нищо. Ако трябваше да се замисли за плана си, щеше да е принуден да признае, че и самият той не го разбира изцяло. Голямата Бетси му бе наредила да дойде тук, да превземе този сайт и да го използва като база, за да нападне друг.

„Даже твоите могъщи воини ще се затруднят да проникнат през нормалните точки на достъп — беше казала тя. — Но просто ще влезете през задния вход. В това ви бива, нали?“

И толкова предизвикателно бе завъртяла задника си, че Сейджак едва не забрави да слуша, но после се насили да внимава. Голямата Бетси искаше да съберат арсенал от оръжия, по-мощни от простото мачете — оръжия като онези на екитата и наемниците: ХФ-палки, пистолети и пушки.

Идеята му се стори невероятно забавна, въпреки че подсъзнателно се зачуди каква ще е следващата им цел. Какво можеше да е толкова голямо, че грубата сила и острите режещи пръчки, служили им добре до този момент, да не са достатъчни?

Тази мисъл бързо се изпари от ума му, както и повечето други неща. Сейджак знаеше, че могъществото, славата и безсмъртието се постигат с действие, не с разсъждения. Като следваше наставленията на Голямата Бетси, той беше станал по-прочут дори от Карак. И определено щеше да продължи да я слуша.

Нито в тази реалност, нито в която и да било друга съществуваше създание като Пиринчения павиан. Понесъл в локомотива си Джей Донърджак, който бе нахлупил бащиното си машинистко кепе, и кучето и маймуната на Смъртта, приклекнали до момчето, влакът профучаваше през виртуални декори, смущаваше безброй ииони и ужасяваше онези обитатели на Верите, които продължаваха сляпо да вярват в илюзията, че Вирту съществува единствено за тяхно развлечение и удобство.

Неизвестна на пътниците на влака (както и на самия влак, който обаче нямаше да се впечатли особено, даже да знаеше), тази илюзия бързо се разсейваше. От сайтовете постоянно се получаваха съобщения за неканени проявления. Мършави вампири нахлули на заседание на борда на директорите на „Гълф енд Ийстърн“, ужасявайки трезвите бизнесмени и оставяйки по стените драсканици на език, който никой не можел да преведе. Щастливата земя на Моли Мийпър била нападната от похотливи хищни проги, които много напомняли на огромни горили.

Динозаврите в ДиноДисни внезапно се нахвърлили един срещу друг (и срещу всеки, който им се изпречил на пътя), унищожили основния сайт и изкарали от строя genius loci, което довело до загубата на милиони. Някои говореха, че поне двайсетина от по-големите чудовища били забелязани да изчезват през интерфейса. Никой не знаеше нищо за местонахождението им, така че последното се смяташе за слух. Хората масово отменяха резервациите си за виртваканции и задръстваха терминалите на туристическите агенции.

Засилваше се движението единствено към виртуалните сайтове, които бяха свързани с Църквата на Елиш. Не един посетител беше чуван да казва: „Изглежда, че те знаят повече за Вирту. Няма да е зле човек да е в техния лагер, ако започнат да се случват разни неща.“ За какви неща става дума обикновено не се уточняваше, но всички знаеха, че се има предвид обещаното прехвърляне на боговете, чудесата и присъединяването, което щяло да последва.

Пътниците на Пиринчения павиан не знаеха нищо за това, но нямаше да се изненадат, ако научеха. Макар че цялостната картина не им бе известна, имаха достатъчно информация, за да разбират, че са надвиснали лоши неща. Онова, което ги изненада обаче, беше проявилият се край току-що положените релси сигнален стълб с вдигнат флаг.

— Някой чака влак, Джей — съобщи Пиринчения павиан. — Не мога да се сетя такова нещо да се е случвало през всичките години, откакто обикалям по линията. Искаш ли да спра?

Джей се замисли.

— Естествено, може господарката на изгубените в последния момент да е решила да ни съобщи още нещо. А ако някой иска да обере влака, съмнявам се, че е способен да те затрудни.

Отговорът на Павиана беше груб и смътно надменен. Той профуча през Долината на царете, похода на Александър срещу Персия, обреченото селище на Титан и пожара в Атланта и спря на гара, която приличаше на Юниън Стейшън във Вашингтон.

— По същия начин ли създаваш гарите, по който полагаш и релсите си? — попита Джей, докато влакът намаляваше скоростта.

— Не и тази. Тя е от вашингтонския сайт, превъплъщение от деветнайсети век. Изглежда гот, нали?

— Естествено. Но къде са нашите пътници?

— Щом са открили начин да пратят сигнал по моята линия, ще ни намерят. Отпусни се и се помъчи да измислиш какво да им кажеш.

— Не мога — отвърна Джей, облегна се назад и опъна крака върху контролното табло. В Пиринчения павиан имаше нещо, което караше човек да се държи арогантно. — Не зная кои са.

Дуби внимателно разглеждаше навалицата.

— Струва ми се, че повечето от тези хора не ни виждат.

— Скенерите ми показват, че това са обикновени проги — отвърна Пиринчения павиан. — Нещо като подвижен тапет. Реагират само ако се появи посетител или по-сложен прог. Странно… Не виждам туристи.

— И аз… не… надушвам — прибави Мизар.

— Може би този сайт просто не е популярен в момента — предположи Джей, като свали крака и се огледа наоколо.

— Възможно е.

В този момент от една от арките се появиха три фигури. Едната, по-слаба и гъвкава, с тъмна коса, очевидно принадлежеше на жена, въпреки архаичната й и груба тъмнозелена униформа. Втората бе на едър мъж. Третата можеше да е или на крехък младеж, или на доста мъжествена млада жена. И тримата не бяха облечени в тон с декора.

145