Донърджак - Страница 144

144

— Точно така. Може ли просто да ви разкажа историята си? Тя е съвсем невероятна.

Вирджиния Талънт погледна към горичката. В отсрещния й край имаше продълговата кутия, обгърната в мътнозелена светлина.

— Напоследък със самата мен се случиха някои невероятни неща, затова ще ви изслушам. Разказвай, Алис.

И така, от време на време с помощта на Дръм, Алис разказа на Вирджиния за отвличането на Улфър Мартин д’Амбри — Призрачния гайдар на Небебог. Не пропусна нищо — нито многобройните личности на Амбри, нито проявлението на Небебог, нито дори развитата от нея и детектива теория, че всичко това е свързано с предстоящия Празник на Църквата на Елиш.

Вирджиния Талънт имаше дарба да слуша, развита по време на работата й в НОВ и по-късно, когато genius loci й разказваше дългите си истории. Така че сега слушаше и случайното раздвижване на храста или клокоченето на потока й подсказваше (но не и на Алис или Дръм), че Маркон също внимателно следи разказа.

Разбирам защо дамата зад Северния вятър е решила да ви помогне. Не само защото Амбри й е бил приятел — а и заради нахлуването на Небебог в сайта й. По-старите genius loci са много ревниви по отношение на правата си, а Небебог е нарушил благоприличието.

— Можеш ли да ни помогнеш да открием планината Меру, за да освободим баща ми? — попита Алис.

Вирджиния Талънт бавно, кимна.

— Да, мога, и нещо повече, ще го направя. Както е отбелязала дамата, аз съм приятелка на Маркон, а и една от Върховните на Меру го принуди да сключи договор, който ще означава смъртта му.

— Не разбирам.

Вирджиния накратко обясни за нападението на Земея, за сделката, която бе предложила на genius loci, и за страничните ефекти.

— Веднъж успях да я убедя и за известно време Маркон донякъде възвърна силите си. Напоследък отново отслабва. Мисля, че копелето на Земея го изсмуква. Вчера видях лъчистата мъглявина.

— Лъчистата мъглявина. Амбри използва същата дума. Какво означава тя?

— Това е изкривяване на пространството, замъгляване, искрене. Във Вирту това предвещава края на живота на прогите. Според мен лъчистата мъглявина е поличба, че детето на Земея ще убие Маркон. Ако го беше белязала истинската господарка на изгубените, краят вече щеше да е дошъл. Тя не си играе с поданиците си — поне така ми каза Маркон.

— Извинете, госпожо — рече Дръм, — но изобщо не изглеждате изненадана от по-невероятните моменти в разказа на Алис.

— Защото не съм — или по-точно, за мен те не са невероятни. Маркон ми е обяснявал теологията на Вирту. Вече съм чувала за Гайдаря, Учителя и Онзи, който очаква. И изобщо не съм изненадана, че има дъщеря или че тя иска да го спаси, за да не му се наложи да играе ролята на пионка в някаква божествена игра.

— Можете ли да ни отведете до Меру?

Вирджиния се намръщи.

— И да, и не. Самата аз не зная пътя, но според Маркон имало влак…

11.

Сейджак откъсна главата на дребна маймунка с големи умолителни очи и весело опръска Окро с кръвта, която шуртеше от шията й. Другият дрезгаво зави от радост, без изобщо да престава ентусиазирано да изнасилва някакво напомнящо на крава стадно създание. По-късно този спомен щеше да направи вечерята им още по-вкусна.

Завладяването на тази територия едва ли можеше да се удостои с думата „битка“. Идеята за проектирането на сайта бе заета от детски сериал и изобилстваше от припкащи агънца, игриви теленца и закръглени плюшени мечета. До появата на Народа на Сейджак ширналите се гори и покрити с пъстри цветя ливади бяха изпълнени с песните на безброй птици и бъбренето на прелестни маймунки.

По хълмчетата и в долинките тичаха дечица, които се учеха на доброта, грижовност и обич. След като макар и за кратко присъстваха на нападението на клана на Сейджак, повечето от тях седмици наред щяха да посещават психолозите си.

В един от сънищата на Сейджак Голямата Бетси му беше наредила да доведе народа си тук и му бе дала ключа за интерфейса, защитаващ сайта. При спомена за този сън Вождът на вождовете се възбуди, но реши, че би дошъл тук и без момичето на сънищата му да му се пусне — това място беше забавно!

Малките на Народа се радваха на обичливите местни обитатели също толкова, колкото и човешките деца — но по различен начин. Сейджак прекъсна една група, която теглеше на различни страни врещящо агънце.

— Ти — посочи той един от ужасените малчугани, — върви да доведеш Дортак, Билгад и другите вождове. Кажи им, че Сейджак иска да дойдат веднага.

Хлапето се втурна да изпълни заповедта и остави Сейджак по средата на кръг от изпълнени с благоговение и възхита очи. Засрамен, той хвана куцащото агънце, което се опитваше да избяга, здраво стисна предните и задните му крака, разчекна го и се засмя:

— Коледна бисквита.

После остави малките да доразкъсат играчката си и отиде при по-нисшите вождове.

— Хубаво място, Сейджак — каза един от тях.

Другите бързо замърмориха в знак на съгласие. Всички знаеха как постъпва с недоволните. Отначало това бе необходимо — например, когато за пръв път се бяха сражавали рамо до рамо с донтите на Мъгъл. Напоследък дори най-силните се надпреварваха да го славословят.

— Хубаво място. Здравословно за малките. Много храна. Мислите ли, че съм ви довел тук само заради това?

Повечето сведоха очи към краката си. Все още най-интелигентен от водачите на другите кланове, Отлаг прехапа устни и замислено се изплю.

— Великият Сейджак винаги има дълбоки мисли.

Сейджак удари с ръка по земята.

— Вярно е. Всеки от вас ще избере двамата най-силни от клана си. После се върнете при мен. Ще отидем на друго място. Ще вземем разни неща. И пак ще дойдем тук. Ясно?

144