Донърджак - Страница 142

К оглавлению

142

Дръм кимна.

— Трябва да е подходящо за нелегални операции. Прегледахте ли онова, което ви пратих миналия път?

— Да. Признавам, че очаквах господин Крейн да е с вас.

— Линк е зает. Взе си няколко дни отпуска за рождения ден на майка си.

— Много мило — тъжно каза Даймон.

— Доволен ли сте от разследването до този момент?


— Дали съм доволен? Все още не съм открил нужното, за да унищожа Църквата на Елиш, и дотогава трябва да остана затворник.

— Може би ще е по-лесно да потърсите нещо, с което да ги шантажирате, и по този начин да извоювате безопасността си.

— Нещо от рода на „Ако умра, това ще бъде разгласено“ ли? Да, обмислял съм тази възможност. Ще призная, че съм страхливец. Никога не съм вярвал, че толкова ще упорстват и в преследването ми, и в мисията си. Бунтът в Сентръл Парк трябваше да е достатъчен, за да ги отслаби!

— А вместо това станаха още по-силни. Виртпрехвърлянето им вече не се ограничава до пси-сили и незначителни излъчвания. Боговете…

— Плашите ме. Някой друг страх ли го е от тях?

— Мен. Линк. Всеки, който се замисля за последствията. Почти всички смятат божественото проявление за поредния артистичен трик. Европейците и американците вече не вярват в богове, Даймон, не вярват още от деветнайсети век. И точно в това е силата на елшите.

— Че не вярват и въпреки това се присъединяват към Църквата.

— Може би трябва да кажа, че макар да няма универсална културна вяра, хората копнеят за нещо божествено.

— Да… Отлично го разбирам. Възнамерявам да присъствам на Празника в Калифорния. Бихте ли се погрижили да ми купите билети?

— Естествено — засмя се Дръм.

— Защо се смеете?

— Казвате, че ви е страх, но се хвърляте с главата надолу точно там, където Бел Мардук може да ви облъхне с огнения си дъх. Или наистина не вярвате, че са богове или е нещо още по-смешно.

— Какво?

— Ами, че вярвате и не можете да пропуснете възможността да видите бог на живо.

— Престанете да се смеете!

Дръм се изправи.

— Искам да хвана следващата суборбитална совалка. Пазете се, Даймон. Тук ли да ви пратя билетите?

— Да.

— На чие име да са? Те не допускат всички.

— Да, спомням си го от доклада ви. Можете ли да ми осигурите фалшива самоличност?

— Срещу заплащане.

— Смятайте, че ви е платено.

— Жалко.

— Защо?

— С нетърпение очаквах да купя билет на името на Артър Идън.

— Дръм!

— Извинете ме. Не предполагахте ли, че зная?

— Не!

— Обзалагам се, че Линк също се е досетил.

— Как?

— Ами нали това ни е работата — да научаваме онова, което хората искат да скрият. Не се безпокойте, Даймон, не сме ви издали. Нито ще го направим. Просто изпитваме вътрешно задоволство, когато разкриваме всичко.

— Проявявате неподчинение!

— Никога не съм бил покорен, Даймон. Пазете се. Ще ви пратя билетите.

— Мога ли да ви вярвам?

— Вече отдавна го правите. На първия ред ли?

— Хм… — Сухо подсмихване. — Естествено, защо не? Ще си измисля маскировка.

— Това е то бойният дух, Даймон. Идете и изиграйте ролята на змията в техния рай.

— Ооп!

— Аригато! Радвам се, че оценявате шегите ми. Тази отдавна си я бях приготвил.

— Ще изпуснете совалката си, Дръм.

— Тогава доскоро.

Когато се качи в совалката, Дръм се свърза с телефонния си секретар. Имаше десет съобщения, всичките от Линк Крейн, получени на десетминутни интервали. Съдържанието им бе приблизително еднакво: „Дръм: можеш ли да зарежеш всичко и да ми помогнеш? Положението е извънредно. Ела на следните вирткоординати. Смятай се за нает с тройно по-голям от обичайния ти хонорар, включително разноските и каквото друго искаш. Линк.“

Детективът помисли малко и й прати кратък отговор: „Пристигам след трийсетина минути. Дръм.“

Веднага щом совалката се приземи, той отиде в сигурна станция за прехвърляне, нае дългосрочна кушетка и набра координатите, които му беше дала Линк. После излезе от сивата мъгла и се озова в розова градина. Алис Хазърд — този път не в ролята си на Линк Крейн — бе приклекнала край храст с цвят на мента, държеше цвете и методично късаше листчетата му.

Когато Дръм придоби плътна форма, тя скочи и се втурна към него. Прегръдката й го стресна, тъй като Линк избягваше каквито и да било физически контакти.

— Благодаря, че дойде, Дръм! Тук не можем да разговаряме — прекалено е открито. Ела с мен.

Детективът плъзна поглед по очевидно пустата градина, повдигна рошавите си вежди и я последва. Момичето вече беше успяло да се отдалечи на значително разстояние.

— Къде отиваме? — извика той. — През огледалото ли ще минем, или ще влезем в дупката на заека? Питам само от научно любопитство.

Тя забави крачка, за да му позволи да я настигне.

— Зад Северния вятър — доближила уста към ухото му, прошепна Линк — и това е първата тайна.

Дръм запремигва, но тя тръгна отново. Той забърза след нея. Познаваше Алис — или поне Линк — достатъчно, за да е убеден, че няма да получи повече отговори, докато не стигнат там, където отиват. Това обаче не му попречи да свърже изчезването на Лидия Хазърд във Вирту преди раждането на Алис с рождения ден и настроението на момичето. Стигнаха в къщата в края на овощната градина и детективът научи за случилото се с Амбри. Почти беше очаквал подобна информация.

Когато Алис завърши разказа си, Лидия му предаде онова, което двамата с Амбри бяха разбрали в института „Донърджак“. Алис като никога запази въпросите си за накрая.

— Искаш да кажеш, че баща ми е или е бил бог, така ли?

— Казвам само, че Амбри очевидно присъства в повече легенди, отколкото е съзнавал — отвърна Лидия. — Сид не го нарече бог — по-скоро легендарно въплъщение.

142