Донърджак - Страница 139

139

— Щях ли да го кажа, ако не беше така?

Сълзите се замениха със смях.

— Не, Алис, нямаше. Тактичността никога не е била сред достойнствата ти.

— Предпочитам да се смятам за честна! — Алис се престори на обидена и леко се отдръпна, така че двете да могат да прегърнат и Амбри.

Известно време останаха притиснати един към друг, радостни, че моментът на признанието е отминал, и замислени за бъдещето. Изпълнена с възторг от развилата се в сърцето й драма, genius loci хвърли конфети от цветя във въздуха и покани птиците да съчинят арии в чест на празника.

Дните в Земята зад Северния вятър отминаваха, дни на открития, разходки, продължителни разговори и случайни спорове. По взаимно съгласие Алис продължи да нарича баща си „Амбри“, вместо „татко“.

Събирането на семейството може би най-много смущаваше Лидия. Тя отдавна бе копняла и в същото време се беше страхувала от срещата между дъщеря й и съпруга й. Утешаваше я фактът, че двамата се харесват, но трябваше да мине известно време преди да започне спокойно да приема тирадите на Алис (негодуванието й срещу поробването на прогите във Вирту бе станало още по-гневно след като научи, че Амбри й е баща) или случаите, в които Амбри обясняваше на твърдоглавата им дъщеря някакъв факт или елемент от доброто възпитание.

Накрая дори Лидия престана да се тревожи и дните се занизаха, прекъсвани от кратки пътувания до Верите (след като Алис вече можеше да я замества, майка й периодично отиваше да се грижи за клиниката си). Завръщанията бяха такива, за каквито мечтаеше още от деветнайсетгодишна.

Така продължи до рождения ден на Лидия. Рано сутринта тя посети родителите си и сестра си — пътуване, насърчено от Алис и Амбри, тъй като им даваше възможност да се приготвят за тържеството. Когато се върна, тримата си устроиха пикник в овощната градина и след тортата, и сладоледа Амбри донесе гайдата си от къщата.

— Моят подарък за теб е музикална композиция, обич моя — каза той и странно, макар и весело се усмихна, — както винаги.

Лидия кимна, облегна се на ствола на една кайсия и остави чинията си с торта на тревата. (Незабавно се появи колона от мравки, които започнаха да събират трохите.) Полузадрямала на слънце, Алис лениво върна една-две извадили късмет мравки в мравуняка им.

Една от големите заблуди за гайдите е, че писъкът им е висок, изпълнен с нетърпим вой, целящ да накара воините да заскърцат със зъби и да се хвърлят в бой (някои твърдят така, за да не бъдат принудени да слушат). Всъщност в умели ръце гайдата е способна на натрапчиво изящество, на ридание и плач, на нещо като смях.

Улфър Мартин д’Амбри беше точно такъв майстор и мелодията, която бе съчинил за Лидия, разказваше не само за времената на раздяла, но и за новото събиране. Тя говореше за радостта му от откриването на дъщеря му и толкова умело имитираше дейния й характер, че Алис се поизправи и се засмя. И когато музиката се извиси в предизвикателство към съдбата, към старите господари и новите им призиви, започна да се надига мъглата.

Отначало тримата я сметнаха за метеорологична аномалия (до този момент денят бе чудесен), за ефект, генериран от genius loci в акомпанимент на музиката. Но започнаха да се съмняват в това, когато мъглата се сгъсти във вихрена маса, насочена единствено към Улфър Мартин д’Амбри.

— Амбри! — извика Лидия.

Навярно защото познаваше баща си от толкова кратко, реакцията на Алис не беше толкова паническа. Скочила на крака, тя започна да къса твърдите зелени плодове от най-близката ябълка и със завидно умение да ги хвърля срещу чудовищната мъглявост. Противникът й разпръскваше масата си и пропускаше ябълките през себе си.

Междувременно Амбри захвърли гайдата и извади меча си. Развъртял острието в сложна поредица от удари, той бързо би оставил противника си без ръце или глава, ако в този противник имаше нещо човешко. Мъглявото създание обаче просто се сгъстяваше след преминаването на меча, явно засегнато от оръжието също толкова, колкото от ябълките.

Лидия наблюдаваше цялата сцена.

— Амбри! Просто избягай от него! Не можеш да го победиш, но навярно ще успееш да му избягаш!

Изражението, изписало се в този момент на лицето на Улфър Мартин д’Амбри, показваше, че не е от онези, които бягат от врага си — колкото и страшен или нечовешки да е той. Здравият разум обаче надделя над празния героизъм, а може би Амбри просто долови ужаса и любовта в гласа на Лидия. Така или иначе, той заряза гайдата си и предпазливо започна да отстъпва към къщата.

Алис му помогна, като ускори канонадата си, и отвратителната мъгла трябваше да се забави, за да сгъсти масата си. От кайсията, под която стоеше Лидия, започнаха да падат зелени плодове, насърчаващи я да се включи в бомбардировката. Genius loci нападна мъглата със северен вятър, който успя да разкъса краищата на мъглявото чудовище.

Атакувано от всички фронтове, то трябваше да раздели вниманието си, за да отвърне на ударите. Лидия сръчно отскочи от пипалото, което се стрелна към нея. Алис нямаше такъв късмет.

Тънко като камшик пипало с писък разцепи въздуха, обви се около единия й крак и я събори на земята. Друго, по-дебело и с формата на чук, се издигна над нея и се опита да я смаже. Алис хвърли последната си ябълка и като й се прииска отново да е малка, се претърколи настрани.

Виртуалното преобразяване не бе сред дарбите й, но този път нещо сработи. Тя осъзна, че за миг почти се е върнала в тялото си във Вирту, после отново се озова в овощната градина. Пипалото я беше изпуснало и докато се гърчеше наоколо, Алис изпълзя надалеч.

139