Донърджак - Страница 138

138

— Така е, Амбри — потвърди Лидия. — Мисля, че първото й изречение беше: „Защо, мамо?“

Амбри се усмихна.

— Добре. Първо трябва да отбележа, Алис, че не си спомням произхода си. Това не е необичайно за обитателите на Вирту. Прогите често се създават с конкретна цел и когато я изпълнят или еволюират, постигат съществувание, независимо от първоначалната си функция. Докторът, а и самият аз смятаме, че много отдавна същото се е случило и с мен. За моето заболяване има две възможни причини. Или се разпадат вторичните ми програми, или създателят ми се опитва да ме върне на своя служба. Така или иначе, резултатът е, че страдам от пристъпи на амнезия, след които идвам на себе си в непознат сайт.

— Останах при него — поясни Лидия, — защото го познавам достатъчно добре, за да забележа всякаква промяна в личността му. Ако Амбри започне да се държи странно, мога да се опитам да го накарам да се опомни или ако не успея, да повикам лекар.

— Хм! — Алис обмисли няколко въпроса и зададе онзи, който й се стори най-важен: — Амбри, откакто мама е при теб, имал ли си нов пристъп?

— Може би само един, при това слаб, но Лидия успя да ми помогне.

— Имаш ли представа каква е била целта на първоначалното ти програмиране? — Алис се усмихна. — Извинявай, ако прозвуча грубо. Не зная друг начин да задавам въпроси. Дръм казва, че съм била нетактична.

— Този Дръм гадже ли ти е?

Кой знае защо, Алис се изчерви.

— Не, просто приятел. Детектив, с когото работя по един случай.

Лидия долови смущението й и се усмихна, с което още повече засрами дъщеря си, но се въздържа от забележки.

— Въпросът ти не е груб — върна се към основната тема Амбри. — Във Вирту такива обозначения са нещо нормално — също като фамилно име. Доколкото зная, аз съм бил програмиран като воин и музикант — гайдар на елитен полк.

— Значи не си се променил много.

— Всъщност промяната, настъпила в мен, е огромна. Загубил съм жаждата си за битки. В дните, в които служех на създателя си, аз нямах друг живот. Сега не е така.

— Не ми се струва много честно създателят ти да е в състояние просто да те повика обратно на служба — каза Алис. — Би трябвало да има някаква форма на освобождаване от задължения. Андроидите във Верите могат да бъдат освободени по няколко начина…

Забелязала блесналия в очите на дъщеря си кръстоносен огън, Лидия се намеси.

— Алис, не съм сигурна, че тази тема е особено любезна.

— Стига, мамо! Разговаряме за разумно същество, което в действителност е роб на прищевките на създателя си! Мислех, че проблемът те вълнува…

— Наистина ме вълнува, но смятам, че по този начин няма да успеем да решим как Амбри би могъл…

Обяснението й беше прекъснато от буйния, смях на Амбри. Алис изненадано се обърна към него. Лидия се разтревожи.

— Какво ти е толкова смешно, Амбри?

Призрачния гайдар на Изчезналия легион на Небебог се усмихна на жена си.

— Извинявай, скъпа, но Алис толкова прилича на теб, когато беше на нейната възраст — особено когато е възбудена, — че като наблюдавам спора ви, все едно те виждам да спориш с огледало.

Осъзнала смешната ситуация, Лидия се присъедини към смеха му. Острият ум на Алис бързо откри ново доказателство за предположението, което бе направила още в началото.

— Значи си познавал майка ми, когато е била на моя възраст, така ли?

— С разлика от около година.

— Наистина ли толкова много си приличаме?

Амбри се замисли, после каза:

— Като се пропуснат някои дребни неща — твоята коса е по-къса и струва ми се, малко по-гъста от тази на Лидия — бихте могли да сте близначки. Но има разлики, които не са свързани с физическия ви вид. Мисля, че никой, който ви познава добре, не би ви объркал, щом започнете да разговаряте.

— О?!

— Лидия беше по-сдържана. Тогава си помислих, че е прекалено затворена в себе си.

— И имах акне — прибави майка й. После се намръщи. — Амбри, когато те видях за пръв път, аз бях под виртобраз. Откъде можеш да знаеш как съм изглеждала?

— Може и да съм загубил връзка с теб, когато се завърна във Верите, обич моя, но имах възможност да отварям стари файлове. Докато двете с Алис спорехте обаче, ме порази приликата на характерите ви — силата на характерите ви, — а не толкова физическото ви сходство.

Алис дълбоко си пое дъх и зададе въпроса, който я измъчваше още от началото на запознанството и с Амбри:

— Ти ли си моят баща?

И Амбри й отговори незабавно, без никакво колебание. На устните му плъзна лека усмивка.

— Да, Алис, аз съм твоят баща. Алис Хазърд, за пръв път загубила дар слово, зяпна снажния брадат мъж, после погледна майка си. Лидия почти предизвикателно стисна ръката й.

— Алис, медиците твърдяха, че не е възможно… че Вирту и Верите не могат да дадат плод. Но сърцето ми подсказва, че дойдох във Вирту на почивка, бях отвлечена от очарователен джентълмен и се влюбих в него: Двамата създадохме дете, дете, което се роди във Верите. Ако искаш, можеш да прочетеш всичките ми медицински изследвания и дълбокомислените теории за психосоматични трансформации и партеногенеза. Но за мен твой баща и мой съпруг винаги е бил Амбри.

За да се дистанцира от смесените чувства, които бушуваха в гърдите й, Алис възприе замисленото изражение, което обикновено пазеше за Линк Крейн.

— Струва ми се — каза тя, — че осиновеното дете смята за родители онези, които са го отгледали — независимо чий е генетичният материал. И винаги съм искала баща… и Амбри ми харесва… мамо.

Без да съзнава, че по лицето й се стичат сълзи, Лидия я прегърна.

— Значи Амбри ти харесва?

138