Донърджак - Страница 136

136

— Нали няма да разговаряш с никого за това?

— Не, разбира се. Вече се разбрахме по този въпрос. Освен това ме ужасява опасността, която тези стари богове представляват за Верите. Няма да отхвърля съображенията ти с лека ръка. Обещавам.

— Тогава ще трябва да почакам. Понякога забравям, че хората не са в състояние едновременно да обработват големи количества информация.

Келси се прозя.

— Или че дробовете, мускулите и сетивата ни се уморяват след цял ден тежка работа. Би ли помолил прехвърлящия иион да ми повика такси?

— Разбира се. И ти благодаря.

— Няма защо, уверявам те.

Погледни назад през рамо.
Бягай, бягай надалеч. Надалеч, много надалеч.
Залости портата.
И с трепет погледни през оградата.

В безопасност ли си най-сетне?
Може ли да си в безопасност, докато всичко не отмине?
Призови призраците.
Призови петоръките демони.
Строй ужасите’.
Отвъд портата дебне ред.

Върни го обратно в бутилката.
Хаосът е плодотворен.
Хаосът е могъщ.
Хаосът…
(о, мили мои седморъки демони)
Хаосът
е ужасен.

Когато се прибра вкъщи след ужасно вбесяващ ден, прекаран в безплодно търсене на доказателства за история, в чиято истинност беше убедена, Алис Хазърд откри съобщение от майка си. Написано с тъмнозелено мастило върху лист хартия с цвят на слонова кост, то бе оставено в рядко използваната кошничка за писма точно зад входната врата на апартамента.

В ъглите Лидия беше нарисувала малки паунови орхидеи — нещо, което правеше, докато разговаряше по телефона или очакваше пациент. Ъгловатите им и в същото време нежни шестолистни очертания и бодливите им листа бяха нарисувани съвършено — по средата с черен молив и със сребристосив за напомнящите на антени тичинки и плодници. Майка й можеше да рисува само това цвете, но се гордееше със скромното си постижение.

Алис се усмихна и внезапно изпита носталгия (странно, защото си беше у дома и всъщност отсъстваше Лидия). Прочете писмото.

...

„Алис,
Защо не дойдеш при мен? Бих искала да ми погостуваш за няколко дни, да отпразнуваш рождения ми ден тук и да се запознаеш с един мой стар приятел. На частен адрес съм, но ако в седем часа тази вечер дойдеш в двора на виртуалния университет, ще те чакам до езерото на лебедите. Извини ме за тази потайност, но се налага.
С обич

Алис бе заинтригувана и озадачена. После докосна с пръст една от орхидеите и моливът се размаза. Значи наистина бе майка й, а не някаква странна шега.

Замисли се. Разследването на елшите буксуваше. Една почивка може би щеше да й помогне да види нещата от друг ъгъл. Тъй като знаеше, че Лидия ще я пита, Алис провери учебните си задължения. Домашните й бяха готови, освен някакво съчинение. С няколко удара на клавишите тя прати на учителя си копие от статията за „Виртополис“. Публикуваният материал определено щеше да задоволи изискванията му.

През следващите няколко часа поля цветята, събра виртуалния си багаж (като не забрави и подаръка за майка си) и остави съобщения на дядо си, баба си, Гуен и Дръм, за да ги уведоми, че заминава при Лидия. В седем без петнайсет се включи в кушетката си и набра координатите на виртуалния университет.

Майка й седеше на колене до водата и хранеше лебедите. Всички бяха бели освен великолепната черна мъжка птица, благоволяваща да вземе парче хляб направо от дланта на Лидия. Алис запази тишина, защото от собствен опит знаеше, че програмираните лебеди могат да са също толкова агресивни, колкото и реалните им аналози.

Когато лебедът отплува, Лидия се изправи, изтупа трохите от дланите си и с усмивка се завъртя към дъщеря си.

— Спомняш ли си…

— Когато бях на пет години и ме ощипа лебед ли? — подсмихна се Алис. — Никога няма да го забравя.

— Аз също… тогава се страхувах, че ще развиеш страхова невроза от виртпространството. Това беше първото или второто ти пътуване.

— Де такъв късмет! Само дето и досега ме е страх от лебеди.

Засмяха се.

— Е, Алис, ако ще тръгваме…

— Къде отиваме?

— Съвсем скоро ще разбереш, любопитке.

— Мамо!

— Бъди търпелива и ме следвай.

Алис се подчини и майка й я поведе по пътеките около езерото. Те не водеха наникъде, просто лъкатушеха сред върби и тръстики. Обикновено ги използваха учебни групи, които се срещаха в приятни заслони, или влюбени двойки, които не бяха успели да открият по-уединено място.

Като мъничка беше тичала по същите тези пътеки, когато идваше в университета с майка си, събираше листа и камъчета и после ги изсипваше в скута на търпеливата Лидия — като прекъсваше сериозни медицински обсъждания. Пътеките не водеха наникъде, тя го знаеше с абсолютна сигурност. Тогава къде отиваха?

Като си пееше тихо, толкова тихо, че Алис трябваше да напрегне слух, за да я чува, Лидия Хазърд продължаваше напред и широката й пола леко се поклащаше в такт с олюляването на бедрата й. Дъщеря й я следваше и се чудеше кога са били продължени пътеките, чудеше се какво оправдание е изтъкнато пред бюджетните комисии за такова безсмислено използване на програмите, чудеше се…

Стигнаха до розова градина… Дали не бе някакъв проект на курса по градинарство? Храстите определено изглеждаха великолепно програмирани — кръглите, леко назъбени листа ясно се разграничаваха едно от друго. И цветята бяха прекрасни. Алис никога не беше обръщала особено голямо внимание на розите — смътно знаеше, че са червени, бели, жълти… може би розови.

Тук имаше разновидности, каквито никога не си бе представяла: бледозелени, бели, напръскани с кървавочервено, оранжеви като слънчев залез, изящно сребристолилави, пак оранжеви, но много по-тъмни, розови, сякаш излъчващи жълто сияние. И бяха в най-различни форми. Някои цветове напомняха на големи сърца, меки като кадифе, други имаха съвсем малки чашки, с крехки и тънки венчелистчета, трети бяха със заострен връх. Градината сладостно ухаеше на рози.

136