Донърджак - Страница 134

134

— Тогава кафе. Днес се поуморих.

— Така да е. Имам и бисквити със семена от борови шишарки.

— Чудесно.

Когато се настаниха с кафето и бисквитите, Куинан запази мълчание толкова дълго, че Келси се зачуди дали не е насочил част от вниманието си другаде. В Началото на съвместната им работа не знаеше дали колегата му е сложен прог, или истински иион. През годините се бе убедил в последното. Но тъй като Куинан никога не говореше по този въпрос, Келси смяташе, че ще е грубо да го попита.

— Тук можем да разговаряме съвсем спокойно — след известно време каза Куинан. — Споменавам го, защото искам да си сигурен, че всичко, което ще обсъждаме, ще си остане само между нас двамата.

— Хм, благодаря.

Куинан взе кълбо прежда и съсредоточено го запрехвърля в ръце.

— Не зная с какво да започна. Повиках те да поговорим за този… проблем поради няколко причини. Първо, двамата с теб отдавна работим заедно. Ти навярно си единственият жител на Верите, с когото се чувствам спокойно — зная, че полагаш усилия, за да разбереш гледната точка на обитателите на Вирту. Освен това многократно си доказвал способността си да мислиш самостоятелно.

— Но съм допускал и някои доста сериозни грешки — сухо рече Келси. — Например не забелязах, че интересът на Артър Идън към Църквата не е само духовен.

— Как можеше да го разбереш? Идън не заблуди само теб — ти просто понесе наказанието заради нашата бавност. Мнозина от последователите на Църквата далеч не са мотивирани от духовни причини.

— Смаян съм, просто съм смаян!

— И основателно. Доволен ли си от приходите от тениската, която продаваш?

— Знаеш, че името ми се използва само за прикритие.

— Смаян… Рандал, ти разсъждаваш самостоятелно, работиш за двама и въпреки всичко успяваш да запазиш чувството си за хумор.

— Благодаря.

Бен Куинан вдигна поглед от преждата и погледна Келси в очите.

— Рандал, преди време ти изрази известно съмнение дали е разумно да позволим на старите богове да се прехвърлят във Верите. Особено те вълнуваше въпросът как техните ценности и могъщество ще се адаптират към съвременните условия във Верите.

— СПОМНЯМ СИ.

— Навремето ти изложих официалната линия, но сега, след като самият аз вече съм работил с великите божества, започвам да се чудя дали не си бил прав. Какво знаеш за боговете на Вирту?

Келси сбърчи чело, за миг объркан от очевидната промяна на темата.

— Зная, че съществуват и че много от иионите почитат тях, а не онези, заимствани от Верите. Един-два пъти съм чувал слухове, че „боговете“, проявяващи се по време на службите в нашите храмове във Вирту, не са възкръсналите божества на древен Вавилон и Шумер, а някои от по-нисшите божества на Вирту, които се преструват и извличат някаква неизвестна облага от това, че са в центъра на вниманието.

— Имаш дарба да слушаш внимателно, но това не ме изненадва. Винаги съм разбирал, че знаеш повече, отколкото показваш.

— И?

— И? Ами ако ти кажа, че си прав? Във всичко — макар че има още много неща, които не са ти известни.

— Ако ми го кажеш, ще те попитам какво липсва в моето изложение.

— Добре, Рандал, смятай, че съм ти го казал. Когато почита боговете на Шумер и Вавилон, Църквата на Елиш почита и боговете на Вирту.

— И всичко е само игра, само сложен спектакъл?

— Не, не всичко, защото Църквата на Елиш е напълно права в едно от основните си учения. Вирту е портал към колективното подсъзнание на човешката раса — anima mundi, средоточието на архетипните митове. Вживявайки се в своите роли, боговете на Вирту придобиват и определени аспекти на създанията, чиято форма и поведение са възприели. В някои случаи, както е с по-висшите божества от пантеона, Вирту е съхранила боговете след като поклонниците им са се разсипали на прах.

— Значи в известен смисъл онзи, който се прояви в Сентръл Парк, наистина е бил Бел Мардук, така ли?

— Точно така. И колкото повече работя с тези божества, толкова повече осъзнавам, че арогантността и безразличието на древните към правата и привилегиите на човешките същества се просмукват в душите на божествата на Вирту. Не ме разбирай погрешно — боговете оценяват човечеството като цяло, като източник на почитание и обожествяване, но за тях индивидът е нищо.

— В легендите на Шумер и Вавилон за пръв път се разказва за потоп, който едва не унищожил всичко живо на земята.

— Точно така.

— Значи искаш да кажеш, че това отношение към хората отново получава форма и сила.

— Да, макар и навярно не в толкова разрушителен вид. Спомни си, че според историята за Потопа боговете съжалили за стореното и оставили човешката раса отново да се развие от неколцината оцелели.

— Но животът на отделния човек…

— Или на град, държава, или дори…

— Не струва абсолютно нищо за тях.

— Точно така.

— И ние си скъсваме задниците от работа, за да им осигурим свободен достъп до Верите.

— Боя се, че си прав.

— Иисусе Христе!

— Иисус е бил много по-милостив бог от онези, на които Църквата на Елиш иска да даде достъп до Верите.

— Бел Мардук, ревнивата Ищар, бесният Енлил…

— Изглеждаш изненадан, Рандал, дори ужасен. Защо? Да не съм ти казал нещо по-различно от онова, от което вече си се страхувал?

— Аз изобщо не съм се страхувал, Бен. Първо, защото ти ме успокои. После, след историята в Сентръл Парк Йерофантът беше съвсем спокоен и уверен, че можем да превърнем очевидната катастрофа в огромен успех.

— Йерофантът. Да, Йерофантът. Я ми кажи, Рандал, някога замислял ли си се защо Йерофантът е започнал да разпространява учението на Църквата на Елиш?

134