Донърджак - Страница 131

131

Джей повдигна бокала с палмово вино и отпи малко, за да покаже, че е свършил. Вътрешно се чувстваше доволен от себе си. Смъртта обаче не го похвали. Всъщност тъкмо обратното.

— Ако баща ти ме беше оставил да ти дам образование тук, както възнамерявах, сега отговорът на загадката на Уорън Банса щеше да ти е известен. Това е много важно за задачата, за която ми трябваш. Няма значение. Знаеш ли нещо за Великия потоп и боговете на Меру?

— Алиот от време на време ми е разказвал по нещо. Иначе не, госпожо, не зная.

— Поне си искрен. Добре. Аз ще продължа. Кажи на устройството, което носиш, да записва, за да не се налага да повтарям.

При това споменаване за скрития му иион Джей повдигна вежди — до този момент не беше съзнавал, че Смъртта може да знае каквото и да било за неговите способности. В момента, в който си помисли за това, той мислено се изруга. Мизар бе с него в деня на „събуждането“ на гривната. Дуби също я беше виждал да действа. Единият или другият лесно биха могли да докладват на господарката си.

— Записвай, гривна — каза той и на китката му проблесна оранжева светлина.

Никой не можеше да каже дали Смъртта се усмихна на този отказ на ииона да потвърди присъствието на Джон д’Арси Донърджак в каквато и да било форма.

— Уорън Банса наистина планираше нещо по-сложно от пълното си изчезване от лицето на Верите. По този пищен начин искаше да демонстрира откритие, на което повечето хора дори днес биха се присмели като невъзможно. Готвеше се да се прехвърли от Верите във Вирту без помощта на неудобните кушетки — при това с тялото си.

Джей ахна. Изпитваше смесица от изненада и нелепа завист. Толкова дълго беше смятал способностите си за уникални, че опитът на друг човек да постигне същото, при това много преди него, за миг го накара да се почувства унижен.

— И успя ли? — попита той.

— И да, и не — загадъчно отвърна Смъртта. — Устройството му сработи и го прехвърли през интерфейса, но самото прехвърляне го уби. Докато умираше във Вирту — всъщност като създание на Вирту, — произтекоха няколко странични ефекта. Единият от тях — за който ти несъмнено вече си се досетил — е преминаването му в моя власт. Това е вярно, но само в известна степен. Онова, което Уорън Банса не разбираше — и което дори днес приемат само малцина, — е, че космологията на Вирту е много по-сложна, отколкото предполагат всички, освен може би върховните богове на Меру и самата аз. — Последните думи бяха придружени от сух смях. — Най-старите genius loci арогантно говорят за Вирту като за Първата вселена. Някои дори разглеждат Верите само като периферия на Вирту. Църквата на Елиш проповядва нещо подобно. Уорън Банса обаче не знаеше и навярно никога няма да научи, че ролята му във Вирту при проучването на Хаоса на Сътворението го е превърнала в създание от нашата митология.

— Искаш да кажеш, че е бог?

— Бог ли? Не, не точно. По-скоро една от онези не съвсем смъртни и не съвсем божествени фигури, които присъстват в индианските митологии.

— Дух ли? — попита Трантоу.

— Нещо такова, но също и божествен герой. Достатъчно е да кажем, че когато Уорън Банса умря при прехвърлянето, митологията около неговата личност запази нещо от същността му. Той умря, но възприе божествена форма и се превърна в Гайдаря, Учителя, Онзи, който очаква. А сега ще го оставим, защото по-нататък той не е от значение за мен.

Джей преглътна въпросите си, защото не се съмняваше, че отговорите ще включват още сухи забележки за липсата му на добро образование и възпитание.

— Интересуват ме събитията, които се случиха малко преди твоето зачеване, Джей. Грижех се за царството си, когато Алиот ми донесе вестта, че в Дълбоките поля са се появили двама натрапници. Трябва да подчертая, че преди Джон д’Арси Донърджак да включи Дълбоките поля в постоянните туристически маршрути, тук не идваше никой, освен по обичайния начин.

Смъртта замълча за миг. Дуби се наведе и прошепна:

— Това е шега, Джей.

Момчето се усмихна и се опита да се засмее. Смъртта направи същото — хриплив звук, донякъде напомнящ на неравно мучене.

— Баща ти също не можеше да повярва, че съм способна да се шегувам — каза тя. — Странно.

— Всъщност не — отвърна Джей. — За нас смъртта не е причина за смях, тъй като ни отнема хората и нещата, които обичаме. Трудно е да си представиш Смъртта да се смее по друг начин освен злобно.

— Това е естествено и дори е меко казано. Много добре, Джей. Ще се опитам да не се шегувам и ще продължа с историята си. И така, Алиот ме отведе на север, където видяхме две човешки фигури — мъжка и женска — да ровят из купищата разпадаща се материя. Бяха събрали нещо в чувал. Преди да успея да стигна до тях, те избягаха с онова, което бяха откраднали.

— Кои са били те? — попита Джей.

— Имам известни подозрения и част от задачата, която възнамерявам да ти възложа, е да ги потвърдиш. Навремето създадох Мизар и го пратих по следите на крадците.

Хрътката повдигна глава и слабо зави.

— Не си… спомням.

— Не, Мизар, разбира се, че не — отвърна Смъртта, наведе се от плетения си трон и погали кучето по кръпката от оранжев килим между ушите му. — Предполагам, че си постигнал в търсенето си далеч по-голям успех, отколкото съм се надявала, че си настигнал крадците и като си видял, че не можеш да ги заловиш, си започнал да виеш, както те научих, преди да те нападнат. Проследих зова ти до подножието на Меру, първичната планина, на която живеят боговете. Не успях да те открия — само парче кабел, което преди бе една от опашките ти, доказваше, че си бил там. После дълго те търсих, мое куче, и когато най-после те намерих, ти не помнеше нищо за онези събития. Поправих те, доколкото можах, и те пратих да водиш и закриляш Джей. Но аз се отклоних от разказа си.

131