Донърджак - Страница 129

129

Тя с болка си спомняше за всичко това, докато се чудеше как да се помоли на богинята. Земея не й бе харесала. Вирджиния не беше в състояние убедително да нарече дори Маркон „свят“, но искрено можеше да използва част от реториката за наказанието и проклятието от младостта си.

Тя коленичи и сключи ръце до една голяма скала. Знаеше, че това е позата за смирена молитва — поза, която можеше да замести истинската набожност.

— Земея — опита да произнесе името Вирджиния. Да, това щеше да свърши работа. — Земея! Земея! Велика и ужасна сило, що лежиш в основата на Вирту. Велика майко с коса от мъх и издут корем. Чуй ме!

Повтори думите. Те лесно се изтърколваха от езика й, сякаш ги бе научила много отдавна и сега само си ги припомняше. Ритъмът постепенно се превърна в напев. Викаше, но не можеше да умолява. Описваше, но не се унижаваше.

Гласът й предрезгавя и от студения камък бликна малко поточе, което целуна устните й. Вирджиния отпи, прие дара на Маркон и се зарадва, че любимият й има енергия поне за това. Прочисти гърлото си и продължи молитвата, като я изпъстряше със събитията от разказите на Маркон за битките на Хаоса на Сътворението.

Вирджиния се молеше безспирно и не си позволяваше да изпадне в отчаяние, макар че коленете я заболяха (и от влажната почва под тях израсна мъх, за да направи земята по-мека) и устните й се умориха от изричането на думите. Да се отчае означаваше да признае, че не е в състояние да направи нищо, и тя нямаше да се откаже, докато Маркон се нуждаеше от помощта й.

Вирджиния бе спряла, за да пие вода, когато забеляза, че горичката е обгърната в златиста светлина. Тя повдигна глава, без да престава да мълви молитвата си, завъртя се и видя пратеника.

Имаше тяло на младеж, облечен само в златна поличка, която можеше да е изтъкана от светлина, а не от груба материя. Обутите му в крилати сандали крака не се докосваха до земята и около светлата му коса сияеше ореол. Вирджиния се напрегна, за да си спомни старите уроци, и името внезапно се появи в ума й.

— Меркурий?

— Е, по-добре, отколкото да те наричат „Светкавицата“, както ми казваха навремето. Да, „Меркурий“ е подходящо име за мен. Коя си ти? От Верите си, но се молиш на тайните божества на Вирту и зад молитвите ти се криеше силата на иион.

— Аз съм Вирджиния Талънт. Маркон ми разказа за онези на Меру — и се срещнах със Земея. Трябва да разговарям с нея.

Младежът избухна в смях.

— Трябвало да разговаряш със Земея ли? Кажи ми молбата си. Аз ще я насоча към някой от по-нисшите, който ще я изпълни.

— Земея. Кажи й, че трябва да разговарям с нея.

— Да не си мислиш, че ще дотича само като я повикаш с пръст? Да не си мислиш, че ще ми е приятно да ме обсипе с подигравки, когато й кажа, че я вика някаква жена от Верите?

— Предай й, че Вирджиния Талънт, приятелката на Маркон, иска да разговаря с нея.

— По каква причина?

— Не мога да ти кажа.

— Тогава няма да й предам.

— А аз ще продължа да се моля. Когато Земея най-после благоволи да ме чуе, ще й съобщя за твоя отказ да предадеш съобщението ми. Небесата ще изглеждат прекрасно, когато златото ти се превърне в блестящ прах сред звездите.

— Ти си била и арогантна. Какво ще ми попречи да те превърна в пепел заради нахалството ти?

Земята под краката им се разтърси. Гората помрачня. От ясното небе се спусна светкавица и прониза земята между краката на Меркурий.

— Разбирам. — Златистият младеж се озърна. — Това положение ми е забавно, но ще предам съобщението ти. Но изобщо недей да си мислиш, че ти или който и да е друг сте ме уплашили.

— Не, разбира се — дръзко се усмихна Вирджиния. — Благодаря ти.

Отговори й само проблясък златиста светлина. Тя се отпусна върху мекия мъх, облегна се на скалата и потупа влажната земя с ръка.

— Благодаря, Маркон.

Не мина много време и Земея я удостои с присъствието си. Дотогава Вирджиния беше стигнала до заключението, че първоначалната й импулсивност е била необмислена. Когато зеленокосата жена (този път облечена като Примавера в тънък воал от изящни листа и цветчета, който не скриваше нищо от сластното й тяло) се появи, Вирджиния направи дълбок поклон.

— Благодаря ти, че се отзова на молитвата ми, Земея.

— Здравата си уплашила Скорост. Това беше най-малкото, което можех да направя. Какво има?

Въпреки че бе решила да се държи любезно, Вирджиния й отговори направо:

— Твоето дете изсмуква енергията от земята на Маркон.

— Нима?

Без много думи, сякаш докладваше в НОВ, Вирджиния очерта откритията, които беше направила по време на обиколката си из сайта. Накрая отбеляза, че в последно време Маркон не е толкова общителен. Реакцията на genius loci към заплахата на Меркурий бе достатъчно силно доказателство, че все още е в състояние да установява връзка с други — стига тази връзка да не изисква думи. Добре че Земея не знаеше докъде е стигнал този процес.

Когато Вирджиния замълча, богинята въздъхна.

— Нали не смяташ, че приютяването на бъдещата господарка на ентропията може да се размине без странични ефекти?

— Защо не бяхме предупредени?

— Не исках да влизам в спор. Освен това Маркон знаеше, че няма друг избор.

— И все пак той може би щеше да предпочете гибелта вместо това вампирско изсмукване на силите му.

Земея внимателно я изгледа.

— Скорост е прав. Ти си нахална.

— Предпочитам да се смятам за реалистка.

— Това игра на думи ли е? Реалистка — от Верите? Много добре, кажи ми една реалистична причина да променя нещо.

Вирджиния вече беше мислила за това.

— Ти обеща на Маркон да уважаваш и подкрепяш неутралитета му…

129