Донърджак - Страница 128

128

— Вярно е.

— Какво ще кажеш, Лидия? Ще си организираме ли семеен празник?

— Какво ще й обясним за теб?

— В никакъв случай новата теология, моля те. Самият аз все още се мъча да свикна с тези идеи. Нека просто й кажем, че съм Улфър Мартин д’Амбри, жител на Вирту и твой отдавнашен любовник. Тя бързо ще се досети за останалото.

Лидия се замисли и лицето й грейна.

— Харесва ми!

— Ако пак имам проблеми с паметта…

— Както сам каза, това не е много вероятно. Във всеки случай, Амбри, колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че Алис трябва да се запознае с теб. — Лидия внезапно стана сериозна. — Тогава, ако се случи най-лошото…

— Да. Съгласен съм. Можем да поговорим с genius loci и да уредим пристигането на Алис.

Тя го дръпна и го изправи на крака.

— Нямам търпение!

Амбри се засмя и я хвана за ръка. Двамата отидоха да потърсят genius loci, която живееше зад Северния вятър, и да я помолят за разрешение да организират празненство за рождения ден. Genius loci с радост прие идеята и обеща да помогне на Лидия да духне всички свещички на тортата си.

На Маркон й Вирджиния не им трябва много време, за да разберат, че малкото вързопче на Земея не е точно такова, каквото им беше казала. Няколко дни след като богинята повери детето си на техните грижи, Маркон започна да се чувства безжизнен. Отначало го отдаде на напрежението от възстановяването на всички същества, повредени при нападението на бандата на Сейджак, но скоро бе принуден да признае, че има още нещо.

Вирджиния незабавно заподозря, че за това е виновна Земея, и започна да гледа с ненавист напомнящото на саркофаг силово поле, в което лежеше бебето на богинята. Червеникавата светлина, която сияеше над него — изсветляваща от цвят на засъхнала кръв до розово и после отново потъмняваща, — като че ли не забелязваше погледа й.

— Къде те боли? — попита Маркон тя. Мъчеше се да говори нехайно, но не можеше да скрие тревогата си. — Искам да кажа, има ли някакво място или време, където най-силно чувстваш безжизнеността?

Маркон се опита да стартира диагностична програма, рутинна задача, но сега почти невъзможни заради факта, че му беше все по-трудно да намира енергия за каквото и да било, освен за да поддържа нормалните си системи.

— Не мога да кажа — накрая отвърна той, — но ми се струва, че е затруднено по-скоро стартирането на нови програми, отколкото поддържането на стандартните.

— Можеш ли да установиш източника на изтичането?

— Боя се, че нямам достатъчно енергия.

Вирджиния гризеше ноктите си, докато Маркон изпадаше в нещо като коматозно състояние, което ставаше все по-обичайно. Работата й в Научния отдел на Вирту не я бе подготвила за такова нещо. Всъщност мнозина от висшите ръководители на НОВ продължаваха да не приемат идеята, че genius loci е нещо повече от специализиран локален прог.

Животът й на инвалид обаче й беше осигурил достатъчно, опит с лекарите и техните диагностични методи. Тя взе раницата е изследователските си уреди и започна систематично да претърсва сайта. Задачата не можеше да се изпълнилите бързо, нито лесно — всъщност тя би била невъзможна за всеки друг, — но Маркон бе препрограмирал стандартните си защитни системи, така че когато Вирджиния се приближаваше до тях, страшнокотките замъркваха, вместо да й се нахвърлят, и трънливите лиани се разтваряха, за да й направят път.

Когато свърши и реши, че има достатъчно данни, за да потвърди първоначалното си предположение, тя се върна в централната горичка, нежно погали Маркон и той се събуди.

— Маркон, как можем да се свържем със Земея?

— Обикновено към Върховните на Меру се обръщат с молитва. — Гласът на genius loci звучеше неясно.

— Не, искам да кажа как можем да се свържем при извънредни обстоятелства?

— Извънредни обстоятелства ли?

— Ами, например ако бебето падне и си удари главата.

— Малко вероятно е детето на Земея да направи такова нещо. Не вярвам на този етап от развитието си да е възприело установена форма.

— Маркон! Моля те. Искам да се свържа със Земея — да разговарям с нея. Има ли възможност да го направя, без да й кадя тамян?

Той не отговори. Въпросът просто беше прекалено сложен. Не че иионът не бе в състояние да измисли начини да се свърже с богинята. Просто не можеше да разграничи по-добрите (като например да установи връзка с по-низше божество куриер) от по-лошите (да задейства унищожителна реакция в сайта си — което със сигурност щеше да я накара да се появи). Неспособен да мисли ясно, Маркон бавно анализираше вероятностите.

Раздразнена, Вирджиния разбираше, че няма за какво да се сърди на него — знаеше кой е заслужил гнева й и почти забравяше ужасяващото могъщество на Земея, докато репетираше ругатните, с които щеше да я обсипе. Яростта й се разгоря още повече, когато откри, че не може да измисли по-добър начин да повика Земея, освен с молитва, както бе предложил Маркон.

Родителите й бяха баптисти, набожни поклонници на бога на възмездието, който според тях им беше пратил дете инвалид, за да ги накаже за младежките им грехове. Тъй като тези простъпки рядко се бяха изразявали в нещо повече от случаен пропуск в добрите обноски, те може би бяха смятали, че наложеното им изкупление е несправедливо — някаква грешка от космически мащаб. Това навярно обясняваше факта, че толкова всеотдайно се молеха за дъщеря си.

Когато атрофията на Вирджиния прогресира до такава степен, че родителите й вече не можеха да се грижат за нея, те я повериха на Националния институт по здравеопазване. Тя беше един от най-големите им успехи — като сама си изкарваше прехраната във Вирту и плащаше медицинските си разноски. И все пак, когато мислеше за гъвкавото си и здраво вирттяло като за свое истинско „аз“, Вирджиния никога не можеше да забрави добронамерените молитви на родителите си и скритото в тях обвинение, че нейната болест, нейното постоянно отслабване и упоритото й нежелание да умре по някакъв начин са по-мъчителни за тях, отколкото за нея.

128