Донърджак - Страница 125

125

Между облака и работната маса имаше трети човек, който се спускаше с парашут и се смееше, докато си играеше с копчетата на нещо, опасано на кръста му. Веселото му настроение силно контрастираше със сериозността на другите двама.

Но тези гледки изчезнаха, когато започна спускането на лъчистата мъглявина. Първо полетяха тъмни снежинки като пепел от комин. Забушува виелица, после ураган от прилепи, който разкриви пейзажа наоколо. Проги се пръскаха под тяхното мрачно настъпление и лъчистата мъглявина се спускаше и ги поглъщаше.

— Включи щитовете, Джей! — изпищя в ухото му Дуби.

Откъснал се от хипнотичната гледка на това светкавично разложение, той разбра, че маймуната му вика от доста време, наведе се напред и натисна ключа. Локомотивът се обгърна с лилаво сияние, което потече назад, за да обвие платформата на Мизар и Трантоу.

— Извинявай, Дуби.

Маймуната задъвка края на опашката, си. Лъчистата мъглявина бе станала толкова гъста, че през двойното изкривяване на пространството едва виждаха основната програма.

— Трябва ни светлина! — каза Джей.

Той натисна бутона с надпис „Фарове“ и мощен лилав лъч прониза мъглата пред тях. Пиринчения павиан се носеше във все по-безформената вихрушка. Пейзажът под сиянието на щитовете беше придобил замайващия бял цвят на шарено колело, въртящо се толкова бързо, че всички багри се сливат в едно.

Безумно възбуденият Мизар зави и Трантоу се присъедини към него с тръбене. Влакът започна да бълва мощни ругатни. Джей реши, че шумът ще им осигури нещо като стабилна опора, и наду свирката. „Дикси“ се бе заменила с „Мичигански блусове“. Увиснал на опашката си, Дуби се люлееше и дирижираше с четири лапи какофонията, която ги преведе през края на времето, за да навлязат в осеяните с останки простори на Дълбоките поля.

Едно-единствено нещо се извисяваше над начупените равнини: мрачен многовръх силует.

Постройте приказния дворец на лудия крал Лудвиг Баварски от кошмар и бежов мрамор, после го нарежете на парчета с бензинов трион и го сглобете, без да обръщате внимание на форма и ред. Това е нещо като рецепта за Двореца от кости, проектиран от Джон д’Арси Донърджак Старши.

Джей го одобри и откри известна утеха в това доказателство за бащината си гениалност.

— Джей Ди ме накара да разбия стените — изкрещя Пиринчения павиан. — Искаш ли пак да го направя?

— Не! — отвърна момчето. — Приближи се към двореца с колкото можеш по-висока скорост, отбий в последния момент и после завий, така че да се обвиеш около него. Достатъчно ли си дълъг?

— Мога да стана — каза влакът.

— Тогава го направи. Когато спреш, ще изстреляме залп от ексцентрични атрактори над двореца като приветствен салют. Ако Трантоу не е изял прекалено много, ще имаме предостатъчно.

Донтът надменно се оригна.

— Похапнах само няколко и открих, че са помогнали на раните ми окончателно да заздравеят.

Джей хвърли поглед назад. Кожата на Трантоу все още беше обгърната от странни струи енергия, но момчето трябваше да признае, че от предишната му слабост не е останала и следа. Нямаше желание да се замисля повече, защото Пиринчения павиан направи шеметен завой и започна да обгръща двореца на Смъртта.

— Уа-хуу! — извика Джей, като се наслаждаваше на скоростта и възбудата. — Да!

Все още увиснал на опашката си от тавана на локомотива, Дуби поклати глава, но явно беше заразен от радостното вълнение на приятеля си в този сблъсък с онова, което би трябвало да избягва всяко разумно същество.

— Може ли аз да изстрелям фойерверките, Джей?

— Разбира се. Само почакай докато Павиана спре. Искам да ги изстреляш над кулите — това е салют, не атака.

— Ясно!

Докато Пиринчения павиан спираше, захилен още повече от обикновено, Дуби изстреля салюта.

Навярно защото желанието на Джей беше точно такова, ексцентричните атрактори полетяха нагоре като сияещи бели жилки. Те се сляха, после избухнаха — първо златно, после зелено, после синьо, преливащо в сребристо — посипаха се сред мраморните кули и полепнаха по водостоците, барелефите на колоните и портиците.

Когато и последната искрица угасна, Смъртта излезе от главната порта на двореца си.

Конят й бе направен от неща, изровени от нейното царство, така че да впечатлява и ужасява, също както Мизар беше създаден, за да търси и унищожава. В него имаше нещо от дракон, нещо от жребец и нещо от орел. Цветовете му бяха лазур и абанос, откраднати от дневните и нощни небеса на изчезнали виртземи.

Когато конят се появи от сводестата порта и се изправи на задните си крака, Джей д’Арси Донърджак закопня да го притежава така, както никога не бе копнял за друга вещ.

Фекда се беше увила около главата на коня и когато Смъртта се приближи до локомотива на Пиринчения павиан, змията повдигна глава и изсъска:

— Значи най-после пристигна в Дълбоките поля, Джей Донърджак. Знай, че тук си добре дошъл.

— Благодаря ти, Фекда — отвърна той и се поклони на господарката на ентропията. — Благодаря и на вас.

Смъртта се усмихна и в мрака под качулката й проблесна белота.

— Идваш така, както на два пъти идва и баща ти. Какво искаш от мен?

— Нищо.

— Не можеш да ме накараш да повярвам, че си предприел това пътуване за удоволствие.

— Гледката беше чудо, каквото не бих могъл и да си представя, но не, госпожо, не съм предприел пътуването за удоволствие.

— И все пак не искаш нищо от мен. Заинтригуваш ме. Кажи ми защо си дошъл.

Джей поправи бащиното си раирано кепе на главата си. Сърцето му ускорено туптеше, той усещаше странна слабост. Устата му се напълни със слюнка, после бързо пресъхна. Той осъзна, че е ужасен, но положи всички усилия да скрие страха си.

125