Донърджак - Страница 124

124

— Чак тръпки ме полазват!

— Разговарях с Ангъс и Дънкан. Двамата познават Дак — той им плащал заплатите и им нареждал какво да правят. Изглежда, го смятат за симпатичен, открит за разумни предложения, склонен Да им прави подаръци и периодично да повишава възнаграждението им. Останах с впечатлението, че според тях Джон д’Арси Донърджак използва робота, за да контактува с тях. Не вярвам лично да са разговаряли с господаря.

— Нещо друго?

— Цял куп приказни истории — главно за призраците, които обитавали замъка. Колкото повече уиски се лееше, толкова повече се разприказваха селяните. Почти всеки твърдеше, че е виждал водостоците да се движат или че е чувал женски вой. Обичайните глупости.

Линк избърса соса с парче хляб и остави Дръм да довърши последните хапки от вечерята си.

— Едва ли ще има някаква полза, ако почукаме на вратата на замъка, нали?

— Навярно няма да има. Ще видя какво друго ще успея да изровя. След като вече разполагам с някои сигурни факти — колкото и оскъдни да са, — че Джон д’Арси Донърджак е имал син, предполагам, ще намеря някого в института „Донърджак“, който да разпространи съобщение за него.

— Като поясниш, че не му желаем злото, а само искаме да му благодарим за помощта по време на бунта.

— Разбира се.

Дръм премести чинията си настрани и отново взе менюто.

— Такава вечеря си заслужава десерта.

— Натъпках се до пръсване, но онези сладки там определено изглеждат великолепно.

— Да поръчам ли от различните видове и каничка еспресо?

Линк се ухили.

— Само се погрижи да има достатъчно каноли.

— Звучи страхотно. — Детективът вдигна наздравица с остатъка от виното си. — За разкритите загадки!

— И във Вирту, и във Верите — прибави Линк.

Двамата се чукнаха и чашите им звъннаха.

9.

Като плюеше релси пред себе си, Пиринчения павиан напусна градината. От клоните на възлести дървета, знаещи прекалено много за вероятността, и нашепващи поличби в ушите на берачите, висяха ексцентрични атрактори.

— Накъде, Джей? — попита влакът.

— Към Дълбоките поля! — отвърна момчето, като се опитваше да говори смело и уверено.

Докато Трантоу и Дуби бяха брали ексцентрични атрактори, пръстите на маймуната и хоботът на донта се бяха удължавали и изкривявал и при доближаването си до плода, но щом го докоснеха, възвръщаха нормалния си вид. Междувременно Джей беше проучил контролното табло на бащиния си влак и смяташе, че може сравнително уверено да борави с щитовете, режещите ножици и различните метателни оръжия.

— Някакви идеи за пътя, по който да стигнем дотам? — попита Пиринчения павиан. — Или очакваш покана?

Последните думи прозвучаха извънредно саркастично, но Джей се въздържа да му отвърне, че според него има нещо като безсрочна покана. Не се съмняваше, че нищо не е в състояние да уплаши ужасния влак, но все пак не искаше да проверява, като му каже, че Смъртта очаква неговия пътник.

— Баща ми как е стигнал?

— Той, изглежда, смяташе, че началото или краят на времето са еднакво подходящ маршрут. Влязохме през началото — с безумен смях отвърна павианът.

— Може би и ние ще можем да минем оттам.

— Господарката на ентропията навярно е взела мерки срещу случайно нахлуване. — Отново безумният смях. — Разбира се, аз съм всичко друго, но не и случаен.

— Вярно е.

— Краят на времето обаче е по-близо — като хрупаше ексцентрични атрактори, отбеляза от платформата си Трантоу.

— Наистина ли? — Джей се завъртя да види дали донтът не се шегува.

— Не чу ли какво каза градината? Поличбите са ясни. Онези на Меру пак сънуват огромните си армии. Учителя е бил забелязан, а сега побърканата машина на Инженера служи на неговия син.

Очите, на донта бяха разширени и гласът му звучеше сънливо. По белезите, покриващи набръчканата му сива кожа, протичаха струи енергия, гъсти и в същото време пъстри като дъга. Джей не знаеше какво да му отговори, затова се обърна към Пиринчения павиан.

— Наистина ли краят на времето е по-близо?

— В известен смисъл. Той не е толкова ясен, колкото началото, но тъкмо поради тази причина може да се окаже по-подходящ. Онези на Меру наистина сънуват и сънищата им за началото може да са го направили по-агресивно, отколкото когато двамата с Джей Ди минахме оттам.

Джей погледна Дуби. Маймуната бе престанала да яде ексцентрични атрактори и сега дъвчеше банан.

— Какво зная ли? — рече Дуби и подхвърли кората на Трантоу. — Време е ти да решаваш.

— Тогава краят — отвърна Джей и наду свирката.

— Взел ли си някаква музика? — попита Пиринчения павиан.

— А?

— Миналия път баща ти пускаше записи. Помислих си, че и ти може да си донесъл. Господарката на изгубените обича музиката и понякога забавя ударите си, за да послуша.

Джей осъзна, че почти не е подготвен за онова, което започва.

— Не, не съм. Ти имаш ли нещо?

— Само каквото Джей Ди включи в първоначалната ми схема. Да го пусна ли?

— Естествено.

И така, Пиринчения павиан набра скорост под джаз изпълнение на „Дикси“. То ставаше все по-диво, докато напускаха познатите на Джей сайтове и навлизаха в земи, в които законите на геометрията и физиката се бяха увили на спирала в самите себе си, за да се пречупят в странни форми и да разкрият принципите си само на притежаващите интелектуалните способности да ги проумеят.

Джей почти разбираше, онова, което виждаше, и това полуразбиране притискаше гънките на мозъка му, заплашвайки да ги изглади като релсите, излизащи от засмяната уста на Пиринчения павиан.

Докато блясъкът на Вирту помръкваше, той видя числата на базовите програми, Уърлд Уайд Уеб от древните дни. Мъж, в когото разпозна баща си, седеше на работна маса, отметнал глава, така че да може да спори с изправен на облак човек, облечен в дълги тъмносини одежди, избродирани с мистични символи. Докато Пиринчения павиан го носеше напред, Джей разбра, че това е Рийз Джордан.

124