Донърджак - Страница 123

123

— Здрасти, хлапе — каза Дръм, когато Линк се приближи до масата. Държеше чаша скоч със сода и дъвчеше гризина. Лъскавият викториански джентълмен беше изчезнал заедно с костюма. — Взех антипасто — италиански студени меса, маринован артишок, маслини и сирене. Прозвуча ми толкова вкусно, че си позволих да поръчам достатъчно и за двама ни.

— Чудесно.

Линк се настани срещу него и си поръча чаша от силното червено вино на заведението. После разгледа менюто и си избра спагети с миди и омари в червен сос и зелена салата с олио и оцет.

— Вземи си гризина, хлапе.

Линк си взе и я потопи в зехтин и сол.

— Ще ми е много неприятно, когато престана да раста и се наложи да пазя диета.

— Вече трябва да си пораснала — отвърна Дръм. — Ако се съди по приликата ти с майка ти.

— Зная. Жалко. Може би трябва да се заема с някакъв ужасно изтощителен спорт.

— Два пъти седмично играя тенис във Верите — предложи детективът. — Ще ми е приятно да те науча.

— Може. Знаеш ли, никога не съм си мислила, че вършиш нещо друго, освен да следиш хората и да им четеш пощата. Разкажи ми за пътуването си.

— Бях в Калифорния.

Келнерът донесе антипастото, виното на Линк и още гризини. Докато той се суетеше около масата, Дръм пресуши чашата си с уиски и прочисти гърло със сивкаво-розова маслина.

— Приятно остър вкус — каза той и остави костилката в чинията си. — Да, бях в Калифорния и посетих земята, която нашите общи познати съвсем наскоро са купили. Там кипи оживено строителство — и като си помисля, видях доста от онези тениски, за които ми разказа.

— Интересно. Нещо голямо като в Сентръл Парк ли подготвят?

— Още по-голямо. Някои от зикуратите изглеждаха така, като че ли можеха да издържат доста голяма тежест. Предполагам, че онези отстрани ще служат и като площадки за кацане.

— Наистина мислят мащабно, нали? Ако привлекат огромни тълпи като миналия път — а навярно ще успеят, — на земята наоколо няма да има никакви превозни средства.

— Сигурно е идея на Ауд Араф — каза Дръм. — След бунта позициите му са се заздравили. Не проявява никакви теологични амбиции — само проформа, — но знае как да се справя с тълпите.

Поговориха още известно време за онова, което бе видял Дръм, и за слуховете, че на празника ще пускат само с билети, но че те ще се продават по целия свят. Че големите медийни мрежи все още се борели за правата за директно излъчване. Независимо дали Църквата на Елиш щеше да възстанови репутацията си с този втори празник, беше ясно, че той ще им донесе много пари.

Антипастото отдавна бе само спомен и двамата вече преполовяваха основното си ястие, когато Дръм промени темата.

— За да не забравя, имам още малко информация за теб по твоя случай.

Линк остави вилицата си.

— Да?

— Пътьом се отбих на острова на Дю. На острова има малко рибарско село, чиито жители са невероятно неразговорчиви. Аз обаче ги накарах да се разприказват.

— Как?

— Там има огромен замък — от черен камък, с бойници, готически водостоци, кули… а бе, както си му е редът. На картите е обозначен като „замъкът Донърджак“. На снимките отпреди двайсетина години обаче го няма — само купища живописни руини. Отидох в една от местните кръчми, започнах да дрънкам за очевидната старост на замъка и се престорих на ядосан, когато някой ми възрази. Накрая предложих да почерпя всеки, който успее да ми докаже, че не е толкова древен, колкото твърдя.

Линк се изкикоти.

— Обзалагам се, че си ги накарал да се разприказват.

— И още как! — със странен акцент отвърна Дръм. — Кръчмарят извади фотоалбум и, докато уискито се лееше, всички се надпреварваха да ми доказват колко съм глупав.

Детективът доволно отпи от виното си и лапна парче патладжан. Това подсети Линк за собствената й, внезапно забравена вечеря.

— Информацията, която получих, беше разпокъсана, но достатъчно, за да потвърди предположенията ни — продължи Дръм. — Изглежда, Джон д’Арси Донърджак е имал наследствени права върху земята, върху която сега се издига замъкът, и ги е подкрепил с доста солидна сума. Местните смятат, че е построил замъка като подарък за младата си съпруга, тъмнокоса емоционална жена, която селяните никога не били виждали освен като силует на бойниците или усамотена на скалист плаж.

— Като затворничка ли я е държал?

— Колкото може по-тактично зададох подобен въпрос, като имах предвид, че местните ужасно са привързани към „господаря“ — нещо само по себе си много странно, тъй като очевидно са виждали съвсем рядко и самия него.

— Може би тъкмо затова са толкова привързани — сухо отвърна Линк. — По-лесно е да се възхищаваш на идеализиран господар в замък, отколкото на аристократ от плът и кръв.

— Тук си напълно права — съгласи се Дръм. — Общо взето, местните смятаха, че когато пристигнала, лейди Донърджак се възстановявала от някаква болест. По-късно забременяла и тъй като била крехка, предпочитала да не се отдалечава от дома си.

— Забременяла ли? — Очите на Линк блеснаха, когато следата към неуловимия Джей Макдугал започна да се очертава по-ясно.

— Да, поне в това няма съмнение. Неколцина от местните работели в замъка наред с роботи и андроиди. И почти всеки над петнайсетгодишна възраст с носталгия разказваше за чудните събития от един пролетен ден преди години, когато откъм хълмовете се разнесли писъци на гайда и бил обявен неофициален празник с храна и пиене за всички в чест на раждането на сина на господаря.

— Значи съществува!

— Или е съществувал — предупреди я Дръм. — Няколко месеца след празника положението в замъка се променило. На работа оставили само двама от селяните — Ангъс и Дънкан, — при това почти не им позволявали да влизат в замъка. Оттогава никой не бил виждал нито господарката, нито господаря — и никой не си спомня изобщо да е зървал детето.

123