Донърджак - Страница 118

118

Репортерският й инстинкт мигновено усети потенциалния материал — статиите за модните тенденции винаги се продаваха добре, особено ако авторът можеше да ги предвиди (и по този начин в известен смисъл сам да ги създаде).

— Ще взема две — каза Линк. — Онова гърне там оригинално ли е?

— Разбира се, господине. Както пише на рекламата ми, тук всичко е изработено на ръка в една от западноафриканските държави.

— Тогава ще взема и него.

— Едно гърне и две тениски. Беше удоволствие да работя с вас, господине. Желаете ли да облечете вирттениската си още сега?

— Не, само пратете лиценза и софтуера на същия адрес, на който ще пратите и реалните продукти.

— Чудесно. Приятен ден.

— И на вас.

Линк продължи нататък и по пътя видя още от същите тениски. После импулсивно натисна бутона за отзоваване. Очевидно нямаше време за губене, ако искаше първа да публикува материала.

Със замъглен от ярост мозък Сейджак удари Свът с клона, който бе отчупил от едно дърво. Ръката му автоматично се надигна и спусна и Свът се строполи на земята. Гневът му изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил. Сейджак разярено изгледа събралото се племе от Народа.

— Още някой да възразява срещу онова, което ви казах, че ще направим?

Те отчаяно поклатиха глави — с формата на куршум, кръгли като кокосови орехи, космати, оплешивяващи, широконоси, теснооки, с тънки или пълни устни, всички разновидности на Народа. Сейджак не помнеше какво е казал Свът, за да го ядоса, но знаеше, че е дръзнал да оспори заповедта му, заповедта на Вожда на вождовете, по-велик дори от стария Карак. И сега скимтеше на земята, целият потънал в кръв и пикоч. Двама от неговите приятели, Хога и Гонго, се бяха промъкнали напред и гледаха към Сейджак за разрешение да го отнесат настрани и навярно да се погрижат за раните му. Сейджак царствено кимна.

— Сега ще излезем от джунглата — каза той — и ще отидем в друга джунгла. Ще избием всички създания там. Ще завладеем тяхната джунгла. Ще поживеем известно време там.

(Сейджак си спомни какво бе казал Свът. Беше попитал какво й е на тяхната джунгла, след като екитата и наемниците вече не смеели да навлизат в територията на Народа.)

Войнственото племе скочи сред клоните и пое в посоката, определена от Сейджак. Мнозина носеха мачете, други бяха въоръжени с тояги. Няколко женски, които бяха прекалено дребни, за да се бият — с кафява като мед козина, лъскава на слънчевите лъчи — носеха кухи дънери, от които ставаха чудесни барабани. Те ги удряха в стволовете на дърветата или биеха по тях с камъни или пръчки. Звукът не можеше да се нарече музика, но разбуждаше у воините бойна ярост. Понякога Сейджак се чудеше откъде им е дошла тази идея, но обикновено не му идваше наум да се чуди.

Но се задуши щом стигнаха в джунглата, която не бе тяхна джунгла. Клоните под ръцете му бяха същите, но вятърът не вееше толкова приветливо.

— Сега внимавайте. Скоро ще се появят врагове.

Предупреждението му беше посрещнато със сумтене. Народът продължи напред по-предпазливо. Сейджак нямаше представа каква е целта им, само знаеше, че ще разбере, когато стигнат до нея. Затова продължаваха напред, като убиваха всичко по пътя си. Той протегна ръка и хвана дългоопашата птица, панически излетяла от гнездото си. Костите й приятно изхрущяха и след миг: тя се превърна в освежаваща закуска.

За пръв път срещнаха организирана съпротива на откритото пространство край бреговете на малък поток. Когато Народът се спусна от клоните на дърветата, за да прецапа водата, от камъните изскочиха двуглави дълговрати гущери. Макар да бяха малки, създанията се биеха свирепо. Двама от Народа бяха убити веднага, други бяха ранени преди Сейджак да измисли как да се справят с гущерите.

— Разкъсвайте ги като ядец — извика той и даде пример, като хвана един от враговете така, че да стисне и двата му чифта челюсти. После с две ръце дръпна главите му в противоположни посоки. Гущерът се разцепи по средата и Сейджак видя, че има два гръбнака — находчиво проектантско хрумване, което Вождът на вождовете не бе в състояние да оцени.

Младите женски започнаха да бият барабаните си. В неподвижния въздух отекна вик. Битката беше спечелена. Народът продължи напред. Наблюдателното око би забелязало, че всички излъчват бледозлатисто сияние. Най-ярко сияеше Сейджак.

В своята горичка в сърцето на сайта си Маркон посрещна извънредно нежелана гостенка. Едрогърда и със закръглен корем, гола, освен водопада от тъмнозелена коса, тя се появи в покоите му неканена. Маркон неохотно остави създанията си сами да се грижат за себе си.

Вирджиния Талънт (отказала да напусне Вирту след началото на атаката) застана до него, когато иионът се прояви под формата на жив камък. В двете си ръце тя небрежно държеше ХФ-пистолет, насочила дулото му към бременния корем на натрапничката. Никой не можеше да се съмнява, че инспекторката не само знае как да използва оръжието си, но и че е готова да го направи. Макар Маркон да усещаше, че не би трябвало, присъствието й го окуражи.

— Здравей, Земея — официално каза той.

— Маркон, въпреки че мина толкова време, ти все още ме познаваш.

— Как бих могъл да те забравя? Предполагам, че ти си силата зад това нападение?

— Как се досети?

— Аурата на нападателите вони на подсладени заряди. Само някой от обитателите на най-високите склонове на Меру е способен постоянно да поддържа такава сила в земята ми. Я ми кажи нещо. Аз отхвърлих всички опити да бъда привлечен за съюзник в тази война. Защо ме нападаш? Единственото ми желание е да запазя неутралитет.

118