Донърджак - Страница 117

117

— Да, и той не възразяваше, въпреки че навярно даже Инженера би се поколебал да възрази на такъв като мен.

Пиринчения павиан подчерта последните си думи, като изстреля безброй фойерверки, разцъфтели в небето като огромен букет от синьо-сребристи хризантеми.

— Откъде знаеше, че ще дойда тук? — попита Джей.

— Ами къде другаде биха могли да отидат момче и маймуна, яхнали най-древния донт, водени от спомен, любопитство и куче, създадено от господарката на ентропията?

— Мизар е бил създаден от Смъртта!

— Да, и това е най-убедителното доказателство, че сътрудничеството между Ентропията и Сътворението никога не е успешно. Господарката на Дълбоките поля постигна по-добър резултат с майка ти, но пък тогава й помогнаха.

— Кой?

— Задаваш прекалено много въпроси, Джей Ди Младши. Не предпочиташ ли да ти викам само „Младши“?

— Предпочитам да ме наричаш „Джей“ като приятелите ми.

— Нахалство и скромност едновременно. Има вкус на сладко-кисела супа, нали разбираш? Странно се плъзга по езика, но те изпълва с желание за още мъничко.

Джей го зяпаше и оставяше думите да се изтърколват от вцепенения му ум. Беше си представял Пиринчения павиан като нещо мрачно и ужасно, предназначено да уплаши господарката на изгубените. Как би могло това странно и непочтително създание да го отведе до Дълбоките поля? Навярно баща му го бе направил само за еднократна употреба. Навярно трябваше да потърси помощ някъде другаде.

Пиринчения павиан, изглежда, отгатна съмненията му.

— Предполагам, искаш да те повозя и да повторя онова пътуване, което ме превърна в легенда. — Влакът замълча и зачака.

— Пътуването, при което си отвел баща ми в Дълбоките поля — каза Джей.

— И го изведох жив — прибави Пиринчения павиан. — Повечето си спомнят факта, че се завърнах, макар, честно казано, да смятам, че господарката на Дълбоките поля с радост ни остави да си идем.

— Можеш ли да ме отведеш там?

— Дали мога или дали ще те отведа?

— И двете. — Джей поизправи рамене, спомни си за целта си и си възвърна смелостта, която първите думи на влака бяха стопили. — Подозирам, че можеш. Ще ме отведеш ли?

— И какво ще спечеля?

— Разнообразие.

— Кой ти каза, че ми е скучно?

— Просто предположих. Създание с твоята мощ отдавна трябва да е обиколило туристическите обекти. Много добре, щом разнообразието не ти е достатъчно, какво ще кажеш за възможност да допълниш легендата си?

Пиринчения павиан изпърдя няколко пиратки.

— И така съм си достатъчно легендарен, но бих могъл да те отведа за развлечение. Донтът и маймуната също ли идват с теб?

— И Мизар.

— Хей! Винаги съм искал да стана цирков влак. Качвайте се!

Джей погледна назад и видя, че сред вагоните за сандъци и въглища се е появила подходяща за Трантоу открита платформа. От нея се спусна широка рампа и донтът се качи горе, следван по петите от Мизар. После се отвори вратата на локомотива. На седалката лежеше раирано машинистко кепе. Момчето го взе и го удари в коляното си, за да изтупа праха.

— Беше на баща ти — каза Пиринчения павиан. — Ако се поогледаш, би трябвало да откриеш и червена кърпа.

Джей намери кърпата и я завърза на врата си. Кепето му ставаше абсолютно точно. Той се усмихна на Дуби.

— Всички да се качват! — извика Пиринчения павиан. — Всички да се качват за Дълбоките поля.

Джей зае мястото си и Дуби се настани до него, протегна мършавата си ръка и наду свирката.

— Може ли първо да се отбием за ексцентрични атрактори? — надвика врявата Джей.

— Смятай го за уредено — отвърна влакът, докато ритмично въртеше колела и набираше скорост. — Добре че ми напомни.

Пейзажът навън започна светкавично да се променя: арктичен лед, гъста джунгла, пустинен пясък, златиста равнина, лилаво-зелена планина със снежна шапка. След профучаването им през всеки сайт ги изпращаше ядосаното мърморене на genius loci. Излишно е да се отбелязва, че никой не си направи труда да реагира с нещо повече освен с мърморене.

Линк Крейн обикаляше по главната улица във Вирту, мястото, откъдето можеше да се влезе в много по-малки сайтове — заседателни зали, игрища за боулинг, бутици, римски бани и пързалки — и търсеше подарък за рождения ден на майка си. Улицата беше приятно оживена — създадена така, че да се скиташ анонимно, без да рискуваш да изпиташ клаустрофобия.

Тя спря да разгледа стоката на уличен търговец, наредил върху одеяло разнообразни африкански гърнета и дървени фетиши. Макар да знаеше, че това са само сканираните изображения на предмети, които несъмнено бяха складирани във Верите, илюзията беше убедителна. Можеше да усети грапавата глазура на съда, който държеше в ръце, да види останалите по глината следи от пръстите на грънчаря. Комбинацията от майсторство и примитивност щеше да допадне на Лидия, която постоянно отбелязваше, че медицината е изкуство, а не наука.

Линк остави гърнето и тъкмо понечи да вземе друго, когато забеляза купчина тениски, оставени отстрани. Върху бялата материя с квадратни черни букви бе щампован надпис. Тя хвърли поглед към продавача, извади една от тениските и я разгъна. На нея пишеше: „Джинджър Роджърс правеше точно като Фред Астер, но наопаки и на високи токчета“. На гърба имаше рисунка на танцуващи мъж и жена.

— Какво е това? — попита Линк.

— Тениска — услужливо отвърна продавачът. — В момента този лозунг е много популярен.

Той посочи с ръка и Линк забеляза, че неколцина от хората на тротоара, както и другите продавачи носят подобни тениски.

— Колко струва?

— Съвсем евтина е за оригинален продукт — отвърна мъжът. — Десет кредита за Вирту, петнайсет за Верите — а е чист памук.

117