Донърджак - Страница 116

116

— Откривам празноти в паметта си — каза Амбри и побърза да поясни: — Не такива празноти, каквито биха могли да се появят в компютърна програма — или поне така ми се струва. Не съм виждал лъчистата мъглявина — мрачното изкривяване на пространството, което често предвещава фатално дефектиране на прогите.

Лидия се почувства странно, че съпругът й говори за себе си по този начин, но запази мълчание. Амбри продължи:

— Идвам на себе си на места, на които не си спомням как съм се озовал. Понякога се разхождам с бастун. Веднъж се опомних и открих, че правя нещо със странно устройство в старата ни къща.

Тя се намръщи и прокара ръце през косата си, навик, заради който във Верите косата й често беше разрошена. Тук genius loci прати зефир, който я заглади.

— Ако бях чула тези думи от пациент във Верите, първо щях да те попитам дали експериментираш с някакви нови опиати. И във Вирту има аналогични вещества — опитвал ли си ги?

Амбри поклати глава.

— Нищо друго освен черната бира, която винаги съм обичал.

— Друга възможност е психическо разстройство — вече по-колебливо продължи Лидия, като се мъчеше да запази професионалното си безпристрастие. — Има ли такива случаи в твоето… може ли да се нарече „семейство“?

Улфър Мартин д’Амбри наклони глава и я погали по ръката.

— Наистина, във Вирту има такива, които принадлежат към нещо като семейства. Възпроизвеждащите се проги са стари колкото първите записващи програми. Аз обаче никога не съм знаел произхода си. Не си спомням да не съм съществувал и все пак от определен момент назад във времето ми е трудно свързано да възстановявам събитията. Обикновено е нужно нещо като опита на някогашния ми господар да ме върне, за да ми напомни, че съм правил нещо друго, освен да свиря на гайдата си, да опъвам червените платна на лодката си и да обичам своята Лидия.

Лидия ядосано изгледа един заек, който като че ли прекалено внимателно слушаше разговора им, и животинчето избяга.

— Значи е възможно да има… дефект в основното ти програмиране. Можем ли да използваме диагностични програми?

— Никога не съм използвал такива, но би трябвало да сме в състояние да открием дискретно място със съответното оборудване.

— Тогава трябва да го направим. Щом вършиш неща, за които не си спомняш, навярно в по-старите ти спомени има нещо, стимулирано от сегашното ти бягство. Помниш ли, че преди Алис да се роди, ни посети жена, която твърдеше, че живее в замъка Донърджак?

— Разбира се. Как бих могъл да забравя? Нали тъкмо нейната поява ме ужаси толкова, че трябваше да избягам?

— Институтът „Донърджак“ е една от малкото организации, които проявяват интерес и към медицината, и към виртуалното инженерство. Какво ще кажеш да се консултираме с тях?

Улфър Мартин д’Амбри се поколеба.

— Живея в усамотение толкова отдавна, че почти се страхувам да се появя на публично място.

— По-страшно ли е от това да се озовеш на непознато място и да не си спомняш как си попаднал там?

— Не.

— Виж, Амбри, ако искаш, ще отидем в по-малък автоматичен диагностичен център, но той може да не е в състояние да се справи с твоя проблем.

Лидия замълча. Никога не се бе замисляла за финансовото положение на съпруга си. Във Вирту той като че ли винаги разполагаше с всичко, от което се нуждае, но от друга страна, Амбри живееше сравнително просто — в известен смисъл, от плодовете на земята.

— Ако се безпокоиш за парите, аз имам повече от достатъчно.

Той й се усмихна.

— Моята богата жена. Добре се уредих, а? Отмъкнах красиво момиче и открих, че е блестящо, талантливо и от богато семейство.

— Но не чак толкова красиво — закачливо възрази тя. Често бяха играли на тази игра. По усмивката му Лидия разбираше, че Амбри ще последва съвета й да отиде в института „Донърджак“ — съгласието му остана неизречено, но това в никакъв случай не го правеше по-несигурно.

— Не чак толкова красиво ли? — престори се на обиден той. — С тези зелени очи и усмивка, способна да разбие всяко мъжко сърце? „Красива“ е прекалено слаба дума за теб, Лидия.

Тя се засмя и го привлече на покритата с цветя морава. Амбри откъсна една анемона и я пъхна зад ухото й, а тя тържествено вплете в брадата му лилав стрък трева. Северният вятър задуха по-силно и ги скри от всички опасности.

8.

За огромна изненада на Джей, когато стигнаха до гарата, Пиринчения павиан ги очакваше. Лъскав, оставящ впечатление за невероятна скорост, макар и неподвижен, той стоеше на релсите и от комина му лениво се издигаха валма дим. Когато ги видя, вечната усмивка на маймунското му лице стана още по-широка. Влакът се изкиска и блъвна жълто-зелени и люляковолилави искри.

— Значи ти си синът на Инженера — вместо поздрав рече той. — Не мога да кажа, че бих те познал навсякъде, но в теб има достатъчно от стария Джей Ди, за да няма никакво съмнение, че си онзи, който твърдят, че си.

Джей, който беше разчитал да разполага с известно време на гарата, за да подготви речта си, не можеше да измисли какво да отвърне.

— Наистина ли? Кой твърди? „Джей Ди“ ли си наричал баща ми?

— Как да отговоря на всичките ти въпроси? — все още добродушно попита Пиринчения павиан. — Чакай да видим: да, ти наистина имаш известна прилика с баща си. Някои, които са познавали стария Джей Ди, говореха за теб още откакто започна да щапукаш из Вирту и отбелязваха, че си от рода Донърджак — макар мнозина да нямаха представа, че си му син. Аз обаче го знаех, защото бях с него, когато Джей Ди се би със Смъртта за твоята свобода.

— И си го наричал „Джей Ди“ — повтори Джей, очарован от това непочтително отношение към баща му, личност, представяна му като герой, като гений, дори като трагическа фигура, но никога като обикновен човек, който може да има прякор.

116