Донърджак - Страница 115

115

— Не остана никой, докторе — любезно съобщи андроидът. — Роботите могат да се справят с останалите.

— Благодаря ти, Дела — отвърна Лидия. — Ще се измъкна през задния изход.

— Желая ви приятна вечер.

— До утре.

Когато се прибра в апартамента си, Лидия се зарадва (макар това да я изпълни с угризения), че Алис я няма. Не че не обичаше дъщеря си или че не й беше приятна компанията й, но момичето бе невероятно дейно, а Лидия по необходимост беше самотна майка.

Собствените й родители й бяха помагали, но бяха толкова прекалено грижовни (още повече че не можеха да забравят странния начин на зачеване на внучката си) и в същото време толкова склонни да глезят детето, че Лидия бе похарчила част от парите си за андроидна бавачка и сама беше поела пълната отговорност за това Алис да не се превърне в егоцентрична и асоциална, както често се случваше с деца, поверявани единствено на грижите на андроиди.

Струваше й се, че се е справила добре. Трябваше да признае, че Алис е странно момиче, но сама се грижеше за себе си и под самоличността на Линк вече имаше известен принос към обществото, което караше майка й да се гордее с нея. Понякога на Лидия й се искаше Алис да прекарва повече време със свои връстници, но тогава си спомняше как по време на някогашната си виртваканция най-много бе копняла за уединение.

Наслаждавайки се на спокойствието на празния апартамент, тя остави бележка на дъщеря си и си приготви лека вечеря от салата и хляб. После, като отхапваше от крайчето на франзелата, отиде в своята част от жилището и влезе в малката стая, в която се намираше един от луксовете, купени по настояване на родителите й — последен модел частна кушетка за виртпрехвърляне.

След преживяванията си с обществените кабини Лидия не беше възразила, макар да знаеше, че отговорността за „изчезването“ и за последвалата й бременност всъщност носи Амбри, а не някаква си повреда в техниката. Не я безпокоеше особено и фактът, че вирттуристическата агенция е била принудена да й изплати обезщетение. По една от малките иронии на съдбата фирмата се оказа застрахована от „Хазърд Иншурънс“, така че собствената компания на Ейбъл и Карла беше осигурила средствата, които скоро щяха да направят внучка им невероятно богата.

Лидия Хазърд напълно осъзнаваше тази ирония. Що се отнасяше до нея, това бе едно от нещата, с които истинският живот се справяше далеч по-добре от изкуството.

Тя се съблече, свърза кабелите на кушетката и отиде да потърси съпруга си. Последната й мисъл, докато приспивателните я пренасяха през бездната между вселените, беше, че всички онези, които я съжаляваха заради самотата й, биха се удивили колко пълноценен брачен живот всъщност води.

Още една ирония.

Прехвърли се в сайт зад Северния вятър, място, което не фигурираше на никакви карти на Вирту и чийто дух покровител високомерно отказваше да признае каквато и да било друга власт освен своята. Този genius loci обаче се отнасяше приятелски към тях двамата и я упъти (с помощта на търкалящо се камъче, птица, подскачаща от клон на клон, и внезапно израснала пълзяща роза) към Улфър Мартин д’Амбри.

Когато Лидия се приближи, той оправяше нещо на гайдата си, но чул стъпките й, с искрена радост остави инструмента настрани.

— Лидия!

Прегърнаха се. Тя положи глава на рамото му и си помисли колко малко се е променил от първата им среща. Брадата му винаги беше грижливо оформена, макар че никога не го бе виждала да я подстригва, и носеше дрехи в грубоват архаичен стил.

По нейно желание обаче собственият й виртобраз повтаряше действителната й външност. През изтеклите години очевидната й възраст се бе изравнила с неговата. Ако нещата продължаваха така, щеше да стане по-стара от него — макар да беше стигнала годините, в които промяната е съвсем бавна и постепенна. Тя разсеяно се зачуди дали някой ден суетата ще я накара да спре тези промени — поне във Вирту.

Накрая Амбри я пусна, въпреки че продължи да я държи за ръка, и я настани на скалата до себе си. Въпреки радостта му от присъствието й, Лидия можеше да види, че през годините от първата им среща нещо все пак се е променило. Тогава Улфър Мартин д’Амбри беше представлявал загадъчна фигура, но иначе нямаше грижи и се задоволяваше да свири на гайдата си и да печели приятели сред genius loci на по-дивите сайтове.

Сега очите под тежките вежди бяха помрачнели от тревога. Все още свиреше на гайдата си, но предпазливо, защото, както беше споделил с Лидия, той бе изневерил на верността си към създание, притежаващо достатъчно голяма мощ, за да го върне обратно на служба, ако успее да го открие. Веднъж тя се зачуди на глас защо Амбри просто не се откаже от гайдата си, щом така може да привлече вниманието на някогашния си господар. Той смаяно я изгледа и й отговори, че е Гайдаря — ако не свирел, може би щял да престане да съществува.

Лидия не го беше разпитвала повече. Във Вирту имаше загадки, които едва започваше да разбира, въпреки че бе посветена в тайни, за които повечето обитатели на Верите само можеха да се досещат.

— Радвам се, че идваш при мен, обич моя — каза Амбри. — Повече от обикновено.

— Защо?

— Имам нужда да се посъветвам с лекар.

— Можеш ли да се разболяваш? Никога не съм се замисляла за това. Какво има?

Амбри се почеса по лявата буза точно над линията на брадата. Жестът й се стори плах и говореше за нужда от утеха, каквато по-рано никога не беше забелязвала в него. Тя го прегърна и силно го притисна към себе си, както притискаше дъщеря си като малка. Той се засмя, но Лидия усещаше, че му е станало приятно.

115