Донърджак - Страница 113

113

Джей сви рамене с безгрижие, каквото не изпитваше.

— Предполагам, че съвсем скоро ще научим.

Докато се засищаше, Трантоу им разказа за случилото се.

— Неотдавна ме посети странен женски донт. Предложи ми да участвам със стадото си в битка, която трябвало да премахне някои несправедливости в отношението на Верите към Вирту.

— Какви несправедливости?

— Признавам, че не я разбрах много добре, но изглежда, смяташе, че Верите злоупотребява с виртпространството. След като не изразих желание да участвам в кръстоносния й поход, тя се ядоса и се върна в джунглата. Без да се обезпокоявам особено, аз продължих да вардя стадото, но не очаквах, че един от онези, на които вярвах, ще се окаже предател. Призори поведох стадото, защото исках да се отдалечим от мястото, където все още можеше да обикаля странният донт. И след известно време чух предизвикателния зов. Завъртях се…

Мъгъл се отдели от стадото, но изглеждаше коренно променен. Вече не беше дребен самец — мършав, слаб и с къси бивни. Сега бе огромен — сива планина с груба набръчкана кожа и жълтеникави бивни, толкова дълги, че не би трябвало да е в състояние да ги повдигне от земята. Излъчваше бледо златисто сияние, което ясно се виждаше, въпреки ярката слънчева светлина. Само гласът му беше останал същият и Трантоу го позна по него.

— Дойдох да те предизвикам за водачеството на стадото, Трантоу.

— Понаддал си малко, а, Мъгъл?

Гласът на Трантоу бе подигравателен, но вътрешно той преценяваше противника си. Гледката не беше обещаваща. Мъгъл не само бе натрупал маса, но и ловкост и гъвкавост. Начинът, по който използваше бивните си, говореше за огромна сила. Трантоу за пръв път от много, много време позна страха.

При първия сблъсък един от бивните на Мъгъл проряза дълга рана на хълбока на Трантоу и му отне последната надежда, че противникът му не притежава достатъчно сръчност, за да използва новите си оръжия наред с огромното количество плът и кръв. И все пак придобитите с мъка ловкост и умение даваха на Трантоу преимущество. Той нанасяше на врага си още по-тежки рани, но всеки път златистата аура около Мъгъл проблясваше и раните му заздравяваха.

Отначало Трантоу реши, че по някакъв начин е обидил Назрат и genius loci е пратил другия донт срещу него. Но в златната светлина и в странната миризма на Мъгъл имаше нещо, което му напомняше за непознатата. Преди да се строполи на земята Трантоу вече бе убеден, че го е предал не толкова Мъгъл, колкото тя.

— И все пак — с пълна с трева уста каза Трантоу, — тази мисъл не ме успокояваше много, докато гледах как Мъгъл отвежда стадото ми.

— Можем да ги открием — предложи Джей.

Мизар се почеса зад едното ухо (направено от килим с рози във викториански стил).

— Не… надушвам… донти.

— Никъде ли?

Хрътката поклати глава и продължи да се чеше. Настанил се сред клоните над тях, Дуби се оригна, пусна една бананова кора до Трантоу (който веднага я излапа) и извика:

— Оттук се разкрива гледка към цялата равнина, но не забелязвам нищо. Голямо стадо като това на Трантоу щеше да вдигне доста прах.

— Няма ги — тъжно отвърна донтът. — Мъгъл — или онова, което го е преобразило — ги е отвел да водят чужда война. Мога само да се надявам, че малките ще бъдат пощадени, макар че се съмнявам. В онази непозната имаше нещо студено.

— Студено ли? — попита Джей. — Искаш да кажеш зло?

Трантоу се замисли.

— Не, студено: изглеждаше готова да жертва живота на мнозина за някакъв идеал или победа. Не мога да го обясня по-точно. Ние не приказваме чак толкова много.

— Искаш ли да ги потърсим?

— Няма да ги открия — отвърна Трантоу. — Не тук. Когато разговаряше с Назрат, ти каза, че си дошъл да се посъветваш с мен за пътуването си до Дълбоките поля. По стъпките на баща си ли си тръгнал?

Дуби избухна в смях. Джей начерта с палеца на крака си дълга линия в праха.

— Не точно. Преди много време ти ми спомена, че влак на име Пиринчения павиан навярно ще може да ми разкаже за битката на баща ми с господарката на ентропията.

— Да.

— Ще ми помогнеш ли да открия Пиринчения павиан?

— Може би. След нашия разговор си поставих за цел да науча къде е една от гарите му. Ще те заведа там.

— Благодаря ти.

— И ако той се съгласи да те откара в Дълбоките поля, ще дойда с теб.

— Още веднъж ти благодаря.

— Всъщност причините ми да те придружа не са изцяло алтруистични. Чух те да обещаваш на Назрат, че ще ме вземеш със себе си и че аз няма да те подведа. Нещо повече, усещам в себе си тътена на стар гняв — гняв, който често има ужасни последствия.

— Искаш да кажеш, че полудяваш ли?

— Възможно е. Спомняш ли си как ме излекува навремето?

— Отличната памет не е сред най-добрите ми качества.

— В такъв случай докато си приказваме, ще ти припомня. Искаш ли да те понося?

Момчето погледна нагоре към високите плещи на Трантоу. Макар че донтът бе доста по-нисък от върховете на дърветата, по които не би се поколебал да се покатери, Джей за миг изпита пристъп на акрофобия.

— Естествено — отвърна той. — Ако нямаш нищо против.

— За мен ще е удоволствие. Когато поискам, мога да вървя доста бързо и няма да си в състояние да ме настигаш, особено ако се опитваме да разговаряме. Ще взема на гърба си също кучето и маймуната.

Дуби се изкикоти.

— Това ми харесва. Щом и без това ни очаква гибел, защо да не отидем както подобава?

Мизар дрезгаво се засмя.

— Аз… ще повървя. Ще душа.

Трантоу качи Джей на гърба си и го настани зад главата си. Дуби зае мястото си на рамото на момчето. Водени от Мизар, те поеха през равнината. Земетръсът, който ги придружаваше, можеше да е от могъщите крака на донта, но също така би могъл да е от Назрат, засмял се на шега, която е в състояние да разбере само някой genius loci.

113