Донърджак - Страница 112

112

— Надявам се това нещо вече да го няма — рече Дуби.

— Да.

След известно време видяха пред себе си няколко гъсто разположени дървета, които очевидно говореха за извор. По въздушните течения над тях се носеха птици, които биха могли да се нарекат „лешояди“, ако перата им не бяха яркожълти и сапфиреносини. Главите и шиите им обаче бяха голи и розовата им кожа им придаваше страховита празничност, като се имаше предвид очевидната цел на могъщите им извити клюнове и остри нокти.

— Поне не е мъртъв — отбеляза Джей. — Иначе тези птици вече щяха да са долу.

— Трантоу — търпеливо повтори Мизар. — Надушвам Трантоу.

И наистина, когато се приближиха, видяха Трантоу. Старият донт лежеше по хълбок. Сивата му сбръчкана кожа бе обагрена в червено и около него се образуваше локва кръв. Единствено размахването на хобота му, когато някой от лешоядите се спускаше към него, ги уверяваше, че още е жив, но с всеки следващ път птиците все повече се приближаваха и хоботът помръдваше по-бавно.

Мизар залая — ужасяващ звук, напомнящ на пращенето на зле свързани високоговорители. Разбрали предупреждението, лешоядите се издигнаха по-нависоко, но не изпаднаха в паника. Джей не им обърна внимание и побърза да отиде при донта. Отблизо положението изглеждаше още по-тежко, но едно беше ясно — противникът на Трантоу не се бе измъкнал невредим. Дългите извити бивни на донта бяха окървавени.

— Трантоу… — с мъка изрече Джей.

Очите на гиганта бяха изцъклени от болка и замъглени от нещо като лудост, но той позна момчето и размаха ухо. Без да мисли за локвата кръв на земята, Джей коленичи и доближи глава до странно изящната уста на донта.

— Кой беше?

Трантоу се помъчи да отговори, но от устните му потече само окървавена слюнка. Джей успокоително постави длан върху крака му — може би единственото място, което не бе покрито с ужасни рани.

— Мизар?

Кучето престана да отблъсква кръжащите лешояди. От металните му зъби стърчаха няколко жълто-сини пера.

— Да?

— Мизар, искам да откриеш Назрат.

— Трудно е. Genius loci са… където си… искат.

— Трябва да разговарям с него, също като с Калтрис, Как мога да му пратя съобщение?

Дуби замери един от лешоядите с шепа фурми и се изкикоти, когато го улучи.

— Ако не иска да те изслуша, няма да се появи, но се обзалагам, че поне част от съзнанието му наблюдава този район. Трантоу не е който и да е прог.

— Значи просто да говоря на въздуха, така ли?

— Защо не?

Джей сви рамене. Идеята не му беше толкова чужда. Като продължаваше да гали Трантоу по крака и мислено изброяваше раните му, той започна:

— Назрат, срещали сме се и преди. Когато идвах да си играя в джунглите ти или да приказвам с Трантоу, аз се дивях на красотата и многостранността на твоя сайт. Сега ми се струва, че нещо тук не е наред, изобщо не е наред. Разбираш ли, не мога да си представя, че нещо е било в състояние да подреди така Трантоу и безнаказано да си иде. По бивните му виждам, че трябва сериозно да е ранил противника си, но когато се огледам наоколо, не забелязвам кървави следи. Не е ли странно?

Той замълча, но не получи отговор.

— Дойдох тук, за да потърся от Трантоу съвет. И го заварвам така… това е ужасно. Не можеш ли някак си да му помогнеш?

Локвата кръв се раздвижи, забълбукаха мехурчета, които изговориха думите:

— Трантоу е обречен на Дълбоките поля.

Джей кимна.

— Много интересно. Самият аз съм се запътил натам. Ако помогнеш на Трантоу, ще го взема със себе си.

Още мехурчета.

— Подиграваш ми се!

— Не, сериозно. Сигурно ти е известно нещо за семейството ми. Баща ми два пъти е ходил там. Наречи го носталгия, ако искаш, но и аз отивам в Дълбоките поля.

— Носталгия ли? Това е безумие!

— Назрат, предполагам, че онова нещо, което почти е убило Трантоу, не е твое създание. Ето защо можеш да му помогнеш, без да нарушиш вътрешните си закони.

— И защо да го правя?

— За да ми услужиш, за да съхраниш един фантастичен прог.

— Ще го отведеш ли в Дълбоките поля?

— Натам съм се запътил. Не мога да принудя толкова огромно създание като Трантоу да ме придружи, но съм склонен да вярвам, че той сам ще поиска да дойде с мен.

Огромното ухо се размаха в знак на съгласие.

— Ти ме развесели, млади Донърджак. Но съм разгневен заради онова, което се случи тук. Много добре, ако обещаеш да отведеш Трантоу в Дълбоките поля, ще изтрия грешките, които проникнаха в системата му.

— Какво се е случило тук?

— Питай донта. Повече не искам да разговарям.

И локвата, в която лежеше Трантоу, започна да се пени. После, противно на законите на гравитацията, кръвта се отдели от земята, потече нагоре по тялото му и се върна в раните му. Накрая кожата на донта се покри с безброй пресни белези, но не остана нито следа от кръвта.

Джей се изправи, погледна ръцете и панталоните си и се засмя. Знаеше, че genius loci ще го чуе.

— Това беше блестящо! Как се чувстваш, Трантоу?

Донтът изтощено въздъхна, претърколи се на колене, после се изправи под хора от разочаровани крясъци на лешоядите. Изтръби към тях и се заопипва с хобот.

— Много по-добре, отколкото си представях, че е възможно. Дължа на Назрат — и на теб — огромна благодарност.

— Какво се случи? Кой те подреди така?

— Ще ти разкажа, след като получа нещо за пиене и малко храна. Назрат изтри раните ми с невероятно умение, но се чувствам ужасно отпаднал.

— Разбирам. Дуби, пусни долу няколко от онези банани и кокосови орехи, моля те.

— Естествено, Джей. Беше страхотна гледка. Чудя се какво би казала Смъртта за това, че още един Донърджак я лиши от дължимото.

112