Донърджак - Страница 111

111

— И?

— Открих андроид на име Милбърн, който живее в Ню Йорк. Работи в института „Донърджак“ й според служебната му характеристика е шофьор и пилот.

— Звучи обещаващо.

— Още по-обещаващо е, че официален собственик на института „Донърджак“ е някой си Джон д’Арси Донърджак. Като негово местоживеене е посочен замък на остров до шотландското крайбрежие.

Природно будният ум на Линк беше изострен от избраната й професия.

— Инициалите са същите — ако се пропусне шотландското „Мак“, разбира се — й Джей наистина каза, че е от Шотландия. Но името Джон д’Арси Донърджак ми е смътно познато.

— Той е един от най-великите инженери на виртуална реалност. Сигурно си посещавала неговия „Ад“.

— Да, струва ми се. Не ми хареса особено много. Свърза ли се с института „Донърджак“?

— Нещо повече, направо се свързах със замъка. Отговори ми робот, който ми съобщи, че господарят пътувал. Поисках да се представи и той ми каза, че името му е Дак.

— Това е мястото! Но Джей не може да е този Джон д’Арси Донърджак, нали?

— Не, Донърджак трябва да е много по-възрастен — по-възрастен от майка ти, може би даже старец като мен.

Линк не обърна внимание на шегата.

— Тогава какъв е Джей?

— Мислих за това — отвърна Дръм и прелисти холоалбума на бюрото си. — Намерих някои снимки на Донърджак като по-млад. Нещо да ти прави впечатление?

— Определено има прилика, нали? Не е същият, но е ясно, че са роднини.

— Точно това си помислих и аз. Не всички бащи и синове си приличат толкова, колкото вие с майка ти, Алис. Предполагам, че ако не е син на Донърджак, Джей поне му е племенник или по-млад братовчед.

Линк кимна, без да откъсва поглед от холограмите.

— Намери ли нещо за жена му?

Дръм сви рамене.

— Не, но това си е сложна работа. Обаче не открих информация да има деца, което ме озадачава. Като се има предвид адресът и фактът, че шофьорът на Джей работи в института, бих се обзаложил, че е син на Донърджак. Не попаднах на данни Донърджак да има братя и сестри, така че вероятността да му е племенник не е голяма. И все пак ми се струва, че съм открил твоя Джей. Той е свързан със семейството на Донърджак и поне от време на време живее в шотландски замък.

— Хайде да му се обадим!

— Опитах — използвах друга виртмаска, за да не ме познае Дак. Той не само че не ме свърза с Джей, но и отказа да признае, че съществува такъв човек.

— Какво?

— И когато се свързах с Милбърн, получих същия отговор. Беше любезен, но каза, че сигурно го бъркам с някого. Проверих разрешителните за полети на института „Донърджак“ за дните преди елишитския празник и открих документ, издаден на името на Милбърн. Местоназначението не беше посочено, но времето беше точно колкото за полет до Шотландия и обратно.

— Странно.

— Много. Ако не беше фактът, че ми окървави предната седалка на колата, щях да си помисля, че двамата с теб сме халюцинирали Джей Макдугал.

— Недей да ме дразниш!

— Не те дразня. Просто ти обяснявам, хлапе.

— Да.

Линк изглеждаше толкова унила, че Дръм се пресегна и я потупа по ръката.

— Това не е краят, хлапе, само ще ни трябва малко повече време. А сега, обади ми се знаеш кой. Иска довечера да се срещнем.

Линк се отърси от мрачното си настроение, поизправи рамене, настани се по-удобно на стола и придоби някак по-мъжки вид. Дръм остана впечатлен.

— Така ще се поразсея — каза тя. — Искаш ли преди това да вечеряме заедно?

— Пак ли в китайския ресторант?

— Да, искам да опитам техните патладжани с чесън.

— Пфу.

Джей вървеше под плътната зеленина на горските гиганти. Между клоните се виеха лиани, покрити с червени, оранжеви и жълти цветове, така че Дуби не трябваше да изразходва много енергия, за да прескача от дърво на дърво. Мизар се опита да захапе прехвърчал пред муцуната му бръмбар, чиито криле имаха цвят на лъскава мед и стар бронз. Птици пееха от невидимите си клонки или надаваха остри писъци, когато Джей минеше прекалено близо до пълните им с яйца гнезда. Отвсякъде ги заобикаляше живот във фантастични и невероятни форми и все пак джунглата изглеждаше на Джей някак странна и пуста.

— Това ли е сайтът, който търсим, Мизар?

— Така мирише… — Хрътката със скърцане надигна страшната си глава. — Да… това е… сайтът на Назрат.

Джей се огледа.

— Нещо като че ли не е наред. Не е ли прекалено тихо? Нещо определено липсва.

Дуби скочи на рамото му.

— Зърнах равнините през пролука в листака, Джей.

— Добре — разсеяно отвърна той. — Мизар, когато стигнем до равнините, ще можеш ли да откриеш пътеката на донтите?

— Кои… донти?

— Стадото на Трантоу, ако можеш. Но и всяко друго ще ни свърши работа. Те поддържат връзка помежду си. Би могъл да ни упъти даже самотен самец.

Мизар завъртя кабелната си опашка в знак на съгласие и когато напуснаха зелената прохлада, за да продължат сред изгорената от слънцето трева, наведе нос към земята и започна да души. Седнал на хълмче под сянката на дърветата, Джей го наблюдаваше и продължаваше да се опитва да установи причината за странността, която усещаше. Не бе успял да открие нищо, когато Мизар тихо излая.

— Подуших… донт. И… кръв. Внима… вай.

Момчето се изправи и бързо тръгна към него. Дуби скочи от клоните на рамото му.

— Ще внимаваме, Мизар. Миризмата на кръв прясна ли е?

— Съвсем прясна. И тази на донта.

— Може би тъкмо затова ми се струва толкова тихо — без да е убеден, каза Джей. — Ако тук има нещо, което е способно да рани донт…

— Трантоу — прекъсна го кучето.

— Трантоу ли? — Джей се затича. — Ако тук има нещо, което е способно да рани Трантоу, тогава навярно всички останали са се изпокрили.

111