Донърджак - Страница 105

К оглавлению

105

— Здрасти — каза Трантоу.

— Здравей — отвърна тя. — Това там твоето стадо ли е?

— Точно така.

— Голямо е.

— Най-голямото в този район.

— Отдавна ли си главатар на стадото?

— Доста отдавна.

— Струва ми се, че съм чувала за теб. Ти си Трантоу, нали?

— Точно така.

— И си мълчалив при това.

— Мм.

— Спомних си кой ми е разказвал за теб. Един самец на име Скаркоу. Бил се отказал от стадото в твоя полза. Каза, че не само си бил по-едър, но и че си основател на първото стадо.

— Скаркоу. Как е той?

— Ами добре за самотен самец. Струва ми се, че му липсва компанията.

— Чудя се защо не е оглавил друго стадо. Беше доста внушителен.

— Може би се страхува, че ще се появи някой друг и ще направи безсмислено цялото това огромно усилие.

Трантоу зарови бивни в земята, за да излъска върховете им. Непознатата женска вече не го привличаше и определено му се струваше опасна. Усетила промяната в отношението му, тя побърза да каже:

— Пратиха ме да те открия, Трантоу.

— Кой?

— Някои могъщи същества. Търсят силни донти, които да се присъединят към тях за бъдещи действия.

— Какви действия?

— Вирту отдавна е под властта на Верите. Хората идват тук със своите нови програми, със своите ХФ-палки и изобщо не се съобразяват с нас.

— И какво от това?

— Не бъди груб, Трантоу. Самият ти носиш раните от жестоките ХФ-палки и си обречен на безумие заради тях. Единствено иионите не са подвластни на тези натрапници. Дойде време да пренапишем основната програма. Пратиха ме да те попитам дали ти и стадото ти искате да се присъедините към нас.

— И какво ще ни донесе това?

— По-добро общество, свобода от господството на Верите.

— Верите не идва в тези джунгли и равнини.

— Харесва ли ти да си ограничен в няколко диви или полудиви сайта, когато цялата Вирту е твоя по право?

— Може би е така. Тук сме доволни.

— Ти си доволен. Не дължиш ли на младите си самци нова територия?

— Нека се бият за нея. Аз съм го правил.

— Отдавна, Трантоу. — Непознатата женска размаха снопчето на края на опашката си. — Струва ми се, че са ме подвели за теб, Трантоу. Мислех си, че след всичко, което си изстрадал, вярваш в справедливостта за всички, а не само в правото на най-силния.

— Аз съм най-силният.

— Само тук. Във всеки случай, смятам, че не си подходящ. Ще съобщя за неуспеха си. Жалко. А можехме да станем… приятели.

— Може би. Предполагам, че съм прекалено стар.

Трантоу проследи отдалечаването й, докато женската изчезна в гъсталака на джунглата, докато се спусна вечер и стадото му дойде при него край извора. Същата нощ той напусна обичайното си място до Фрага и нейните две малки и обходи района на стадото в търсене на опасност, която не можеше да назове.

Колкото и да внимаваше, Трантоу не забеляза, че Мъгъл се измъква и потъва в мрака на джунглата, не го видя и да се завръща няколко часа по-късно.

Съветът на старейшините на Църквата на Елиш разгледа обичайните въпроси: изказа благодарност на Ауд Араф (чиято група за бързи действия се бе справила с бунтовете по оптимален начин), отправи мъгляво порицание към онези, които бяха изпаднали в паника, занима се с бюджета, доставките и лозунгите. Атмосферата беше унила, пораженческа. Всички присъстващи съзнаваха, че събитията в Сентръл Парк са изложили на опасност набиращата им мощ религия като нищо друго до този момент — дори разкритията на Артър Идън.

И тогава стана чудото.

Всички зяпнаха към челото на масата. Столът там винаги оставаше празен, за да напомня за Йерофанта, който никога не се показваше нито във Верите (мнозина подозираха, че изобщо не е в състояние да се прояви там), нито във Вирту. Сега обаче Празният стол заискри и върху възглавницата му се появи фигура.

Беше мъж — поне приличаше на мъж. Имаше грозновато лице с римски нос, бялата му коса оредяваше и около устата имаше дълбоки бръчки. Носеше широка избеляла тениска с черен надпис: „Джинджър Роджърс правеше точно като Фред Астер, но наопаки и на високи токчета“.

Членовете на съвета на старейшините, които произхождаха от Верите, трябваше да положат усилие, за да си спомнят, че онези от Вирту избират формата си — че този мъж с торбести шорти и озадачаваща тениска наистина може да е Йерофантът, онзи, който разговаря с Върховните богове, проводникът на Истината.

Йерофантът погледна всеки старейшина поред, и всеки от техните помощници. Светлите му очи като че ли пронизваха в сърцето седналите пред него, като че ли четяха мислите и амбициите им, сякаш те бяха написани на челата им със същите квадратни черни букви като на тениската му.

Рандал Келси, някога един от Избраните, а сега просто доверен помощник на Бен Куинан, който на свой ред беше помощник на старейшина Арлет Папастрати, потръпна под този светъл поглед, но той го подмина и продължи обиколката си около дългата заседателна маса. Когато свърши, събралите се старейшини се бяха превърнали в треперещи ученици, очакващи да ги напляскат.

— И така, предполагам, смятате, че всичко това е страхотна шега — каза Йерофантът. Гласът му бе дълбок и груб като на мечка, събудена от продължителен зимен сън.

За нейна чест, Арлет Папастрати намери смелост да отговори. Във Верите тя беше ниска тъмнокожа жена, чиято привлекателност се загрозяваше от ясно забележими мустачки. Във Вирту косата й имаше цвят на огън и красотата й прогонваше у мъжете всякакви съмнения, че във вселената съществува божественост.

— За събитията в Сентръл Парк ли говориш, велики Йерофанте?

— Знаеш, че говоря за тях, сестро.

105