Донърджак - Страница 104

104

— И историята ми ли знаеш?

— Само това, че в резултат от извънсъдебно споразумение голяма вирттуристическа агенция е упълномощила застрахователната си компания да изплати голяма сума на Алис Хазърд, която да остане под попечителството на майка е Лидия до осемнайсетгодишния си рожден ден. Очевидно след две години ще разполагаш с милиони. Повече не съм ровил. Тези документи се пазят адски строго и не исках да се задълбочавам.

Алис се намръщи.

— Не мога да ти разкажа за това. Всъщност самата аз не зная всички подробности, но нещо се случило с мама, когато била бременна с мен. Тя поискала да прехвърлят по-голямата част от обезщетението на мен, защото родителите й оставили много пари.

— Да де, нали „Хазърд Иншурънс“ принадлежи на твоя род.

— Да… Добре, че мама не е снобка, иначе никога нямаше да ми позволи да върша истинска работа.

— Изглежда симпатична жена. Неомъжена ли е?

— Винаги е била. Дори не ми казва кой е баща ми. Струва ми се обаче, че още пази сърцето си само за него.

— Прекрасен старовремски израз.

— Такова е отношението й към него. Когато стане дума, очите й се насълзяват и се изчервява. Много е мило.

Дръм извади бутилка и напълни две чаши. После побутна едната към Линк.

— Подарък от благодарен клиент. Добре сега, кажи за оная работа, за която искаш да ме наемеш.

Линк неспокойно се размърда и отпи от чашата си. Беше някакъв алкохол, измамно силен, въпреки сладостта си.

— Искам да открия Джейсън Макдугал — човекът, който ни помогна по време на бунта.

— Спомням си го — само че малко мъгляво. Хубавичко момче с тъмна коса и тъмни очи, нали?

— Точно така.

— Какъв е проблемът? Имаш името и описанието. Убеден съм, че би трябвало да можеш и сама да го откриеш.

— Аз също си мислех така. Той даже спомена, че живеел в Шотландия. Очевидно обаче в цяла Шотландия няма Джейсън Макдугал, който да отговаря на това описание и да е бил в Ню Йорк в деня на елишитския бунт.

— Странно.

— Да. Явно, въпреки цялата бъркотия, е запазил достатъчно самообладание, за да ми даде фалшиво име.

— Е, ти не постъпи ли по същия начин?

— Казах му псевдонима си.

— Подробности.

— Искам да го откриеш. Той спаси живота и на двама ни и ми се струва, че му дължа нещо.

— Ами правото му на личен живот?

— Дезмънд…

Гласът на Линк прозвуча умолително, зелените й очи напрегнато го гледаха. Дезмънд Дръм не бе толкова стар, че да е забравил силата на юношеската любов, така че потисна усмивката си и извади бележник и химикалка.

— Разкажи ми всичко, което си спомняш за него, Линк. Споменавал ли е за някакви приятели или за семейството си? Къде е отседнал в Ню Йорк?

Линк бавно му изложи всичко, което си спомняше. След като Дезмънд се беше съгласил да й помогне, нервността й изчезна и тя отново възвърна професионалната си наблюдателност. Въпреки че бе прекарал повечето време от срещата почти, в безсъзнание, Дръм също прибави някои подробности.

— Ето — каза той, когато свършиха. — Сега имам откъде да започна.

— Какъв ти е хонорарът?

— Като на приятелче, няма да ти взема нищо.

— Както сам отбеляза, след две години ще стана мултимилионерка. Ако таксата ти надвишава сегашните ми възможности, можеш по-късно да получиш остатъка с лихва.

Дръм плъзна поглед до неугледния си офис. Тъй като голяма част от работата се вършеше във Вирту, наемите бяха спаднали, но и беше станало по-трудно да си намериш добро място, защото търсенето бе ограничено. Той побутна към нея стандартна бланка за договор.

— Ето.

— Това ли е всичко?

— За такава работа, да.

Линк извади от портфейла си кредитна плочка.

— Вземи парите за разходите и за тази едночасова консултация.

Докато Дръм го правеше, Линк го наблюдаваше.

— Защо се занимаваш с това, Дезмънд? Едва ли е за пари.

— Просто съм любопитен, предполагам. Обичам да ми плащат за това да си пъхам носа в работите на другите.

— Също като мен — засмя се Линк.

— Ами, да — намигна й той. — Позволи ми да поканя новата си клиентка на обед. Искам да поговорим за положението с елишитите. Този бунт може да попромени нещата.

— И аз си мислех за това. Чувал ли си се с…

— С нашия клиент ли? Не. Сигурно обаче е разтревожен. Хайде да му намерим нещо преди да ни потърси. Нещо против да отидем пеша на обед? Дадох да сменят тапицерията на колата.

— Всъщност с удоволствие бих се поразходила. На следващата пряка забелязах един китайски ресторант, от който се носеше невероятен аромат.

— Чудесно. Винаги съм си търсил повод да го посетя.

Беше прелестна като Фрага, с лъскава сива кожа с дълбоки бръчки като набраздена от вятъра повърхност на дълбоко езеро, с гладки мазоли на коленете. Трантоу я забеляза да се насочва към извора на известно разстояние от стадото и усети подканващия й мирис.

— Мъгъл — каза той, — задръж другите надалеч от извора, докато проверя тази натрапничка.

— Сигурен ли си, че не искаш да го направя аз, шефе? — попита Мъгъл, протегнал хобот и също доловил възбуждащата миризма. — Както може би си спомняш, Скаркоу винаги пращаше мен да проверявам новодошлите.

— Скаркоу вече не е самецът на стадото — отвърна Трантоу, — а аз.

Мъгъл кимна, затътри се обратно и важно заразмахва уши. Някъде дълбоко в сърцето си копнееше да е на мястото на Трантоу (или поне да разполага с неговата власт), но бе свикнал да крие негодуванието си дори от самия себе си.

Трантоу бавно се насочи към женската. Отблизо изглеждаше още по-красива, но нещо в нея смътно му напомни за лейди Мей и нейните цветни беседки. Той я поздрави по-сдържано, отколкото възнамеряваше.

104