Донърджак - Страница 103

103

— Техните задължения не са мои.

— Защо?

— Моля те, спри.

Джей неохотно промени темата.

— Кръстоносецът каза, че си можела да ме научиш на заклинание, което да ме закриля от стража на това място.

— Зная едно. Но то си има цена, Джон. Видя колко съм изтощена, а плътта ми не е тленна плът, нито душата ми е душа на смъртен.

— И все пак каква полза да ме водиш тук, щом стражът може да ме убие? Не спомена ли, че това е единственият начин, по който Смъртта е в състояние да получи достъп до програмата?

— Казах, че се надявам да е така. Добре. Закълни ми се във всичко свято, че няма да използваш това заклинание, освен ако от това не зависи животът ти.

— Заклевам се в гроба на майка си.

Кониак потръпна.

— Добре.

И изрече думите на заклинанието:

Ангел на изгубената надежда,
владетелко на меча от вятър и обсидиан,
отсечи алгоритмите на нашия враг.
Русалке под седемте танцуващи луни,
ти, която пееш песента на сирената,
удави враговете ни в инфопотока.
Нимфо на логическото дърво,
дете на Първото слово,
накарай противника ни да съжалява.

После Джей повтори думите след нея и кимна, че ги е запомнил. Виещата жена умолително протегна ръка. Пръстите й бяха тънки и бледи, ноктите бяха с малки полумесеци, изпъкнали на фона на плътта.

— Само при смъртна опасност, Джон. Запомни го.

Той кимна и се огледа.

— Даже времето тук да тече обратно, още не съм готов да се връщам. Можем ли да поостанем?

— Докато е пълнолуние, можеш да се върнеш по същия път.

— Тогава да се поразходим наоколо.

Дуби го дръпна за ухото.

— Какво ще кажеш да похапнем по банан?

— Тя те победи, тази кучка! — с проблясващ назад-напред сребрист език каза Фекда.

— Нима? — по-спокойно, отколкото можеше да се очаква, попита Смъртта. — Чудех се къде ли е изчезнала Ейрадис, защото знаех, че не е дошла в моето царство. Сега вече ми е ясно — и съм убедена, че ще разбере още някой.

— Кой?

— Нейният създател — онзи, който сътвори Нимфата на Вирту, Ангела на изгубената надежда, Русалката под седемте танцуващи луни, за да води неговите битки в дните на Хаоса на Сътворението. Трябва да я е смятал за изчезнала, да си е мислил, че програмите й са се разпаднали сред останките в моите Поля. И сега навярно е научил истината.

— О! — доволно изсъска Фекда.

— И ще си я вземе обратно — засмя се Смъртта. — А аз ще взема сина й, както винаги съм възнамерявала.

— Значи продължава…

Смъртта докосна бутона на устройството, което й беше подарил Джон д’Арси Донърджак. Полициановият „Орфей“ се понесе над полето — единственият постоянен звук сред разложителното действие на ентропията.

Линк Крейн почука на вратата на офиса на Дезмънд Дръм и чул изсумтяването му, влезе вътре. Преди детективът да изключи инфочетящото си устройство, Линк зърна сензационен репортаж за бунта по време на елишитския празник. Макар оттогава да бяха минали дни, журналистите не се уморяваха да описват събитията и да гадаят какво биха могли да означават те за бъдещето на Църквата на Елиш. Линк беше публикувал своя материал („Понесен от течението“), получи хонорара си и след това се дистанцира от събитията. Вълнуваха го по-важни дела.

Видял кой е посетителят му, Дръм се ухили.

— Хей, Линк! Как я караш, хлапе? Научи ли се да не спираш куршуми с ръка?

— И преди си го знаех. Жалко само, че онзи с патлака си нямаше и представа.

Детективът се подсмихна.

— Изглеждаш ми мрачен, Линк. Какво има?

Репортерът зае обичайното си място на един от удобните очукани столове пред бюрото.

— Трябва да ти призная нещо. И после може би ще те наема за една работа.

По-възрастният мъж повдигна вежди и му даде знак да продължи.

— Преди всичко, Дръм, аз не съм онзи, за когото ме смяташ.

— Забравяш, че те проучих, хлапе.

— Проучил си Лил Крейн, псевдоним на Линкълн Крейн.

— Да, и открих Алис Хазърд.

Линк едва не падна от стола.

— Значи си знаел? Откъде? Толкова внимавах!

— Внимавала си във Вирту, Линк. Но си допуснала грешката да продължиш да живееш с майка си.

— Имах отделен адрес в блока!

— Имаше, но аз проверих и забелязах, че сметките понякога плаща Лидия Хазърд, а не Лил Крейн. Тъй като двата апартамента бяха съседни, поразпитах насам-натам. Признавам, че отначало помислих Лил за любовник на Лидия. После научих, че тя има дъщеря, приблизително еднаква на ръст с Лил. Започнах да наблюдавам и след като никога не видях двамата заедно…

— Ти намекна за това, когато се срещнахме за пръв път, нали?

— Като споменах за действителната ти възраст ли? Да.

— Чувствам се адски глупаво.

— Не трябва. Справила си се чудесно. Повечето хора вече изобщо не обръщат внимание какво става във Верите. Но електронната следа от сметката на Лидия — това беше грешка, хлапе.

— Свършиха ми парите. Мама предложи да ми помогне. Предполагам, че е трябвало да я помоля да прехвърли парите на моята сметка.

— Щеше да е още по-добре, ако ти беше дала чек, парите от който да прехвърлиш в сметката си.

— Да.

Известно време Линк/Алис зяпаше обувките си.

— Е, как искаш да те наричам, хлапе?

— Как да ме наричаш ли?

— Нали още работим заедно?

— Наистина ли?

— Защо не? Даймон се нуждаеше от журналистическите ти способности, от интереса ти към елишитите, от идеалистичния ти младежки ентусиазъм. Не се е променило нито едно от тези неща.

Линк облекчено се усмихна.

— Тогава продължавай да ме наричаш Линк и аз ще използвам този образ както винаги.

Дръм кимна.

— Правилен избор. Богато хлапе със странна история като теб би срещнало много пречки в журналистическите си издирвания.

103