Донърджак - Страница 102

102

— Хайде, Дуби — извика Джей към стълбището, където маймуната се беше свила и трепереше. — Смъртта е зад теб. Но тук няма да те потърси.

— Зная… Маймуните не са подземни създания. Боря се с основната си програма.

— Опитай се да активираш инстинкта си за самосъхранение — сухо отвърна той. — Аз влизам.

Джей насочи лъча на фенерчето към тунела. Зад себе си чу Дуби да измърморва нещо като „Уф, мои рунтави уши и бакенбарди“. Той се наведе, вдигна маймуната на рамото си и затвори вратата. После се сети и спусна резето.

— Къде е нашата загадъчна водачка? — след като изминаха няколко крачки, попита Дуби.

— Ще се появи — отвърна Джей с повече увереност, отколкото изпитваше.

Продължиха напред, като по усет следваха пътеките, които щяха да ги изведат при подземното езеро. В едно от страничните разклонения зърнаха синьо сияние. Джей зави натам с надеждата да открие кониак, но вместо нея видя призрачния кръстоносец, както винаги с верига в ръка.

— Ох, момко, здравата си се объркал. Ела с мен, ще те заведа там, накъдето си се запътил.

Джей го последва.

— Откъде знаеш накъде сме се запътили?

— Твоята… водачка ми каза да те открия. Тя освобождава пътя от стража.

— Какъв път? Какъв страж? Къде ме водиш?

— В призрачните земи, момко, в царството на ши. Банши знае пътя от някогашните дни.

— Ти бил ли си там?

— Да, много пъти. Чудесна промяна от сънуването.

— И там ще сме в безопасност, така ли?

— Не зная, момко, но къде другаде ще си в безопасност? Черната жетварка иска да уреди сключена отдавна сделка. Можеш ли да избегнеш съдбата си?

Джей се намръщи.

— Поне мога да опитай.

— Да, упорит до мозъка на костите си като стария господар и господарката. Голяма полза имаха от това.

— Аз все още съм жив — упорито му напомни Джей.

— Да.

Разговорът им ги отведе до задънен проход. Тук беше по-светло, отколкото в другите тунели, заради синьото сияние на друг призрак, този път кониак. Зад нея се виждаше кръг, по-тъмен от останалата част на стената. Отначало Джей го взе за сянка и се огледа, за да види на какво се дължи. После осъзна, че това трябва да е порталът.

— Стражът отиде ли си? — попита кръстоносецът.

— Да — уморено отвърна виещата жена. — Заклинанието подейства.

— Можеш ли да научиш момъка на него?

— Ще поговорим за това. Хайде, Джон, ела. Аз ще мина първа, за да се убедиш, че няма от какво да се боиш.

Джей се помъчи да скрие недоверието си. Дуби се бе вкопчил в ухото му, но иначе запазваше самообладание. Навеждане на глава, чувство за студ, после вече беше оттатък. Издрънчаване на верига му подсказа, че призрачният кръстоносец ги е последвал.

Бяха се озовали на скалист склон, който гледаше към далечно море. Спокойно можеше да е островът на Дю, ако не бяха изправените канари, строени в редици и неподвижни.

Кониак се облегна на една от тях, сведе глава и опря длан в камъка, сякаш изнемощяла. Джей забеляза, че, на това място и призрачният кръстоносец, и виещата жена изглеждат по-плътни. През дупките в туниката на кръстоносеца се виждаше кожа, потъмняла от слънцето на арабските пустини. Воалът на кониак обаче беше по-плътен и Джей успя да зърне само скръбните й тъмни очи.

— Къде сме? — попита той.

— Ох, момко, чак пък толкова да не познаваш собственото си наследство! Ще ти обясня, докато тя събере сили.

— Не трябва ли да се скрием?

— Вече го направихме, момко. Вече го направихме. Ако прехвърлянето през портала не ти е осигурило безопасност, няма да постигнеш нищо повече, ако се скриеш зад някоя скала или в пещера.

— Разбирам. Мисля… Къде сме? Това Вирту ли е?

Дуби изхленчи. Призрачният кръстоносец сви рамене.

— Това е въпросът, на който не мога да отговоря. Питай нея. Зная само, че това място е по-старо от Вирту, старо колкото шотландските легенди, а доколкото ми е известно, даже по-старо.

— Все още не разбирам.

И призрачният кръстоносец му обясни за земята на сенките, за Земите под хълмовете, зад мъглите, отвъд залязващото слънце. Изрецитира му баладата за Томас Поета и му разказа историята за Осиан. Докато говореше, кониак събра сили и гордо вдигнала глава, дойде при тях.

— Доведох те тук, Джон, с надеждата, че също като в легендите, тази земя е извън властта на Смъртта. В приказките онези, които попадат във вълшебното царство, не остаряват и не умират, освен ако не ги убият местни създания. Ако е така, ти си в безопасност. Ако не, поне врагът ти ще трябва да те търси.

Тя замълча и вдигна глава. Сега Джей по-ясно различи белотата на кожата й, тъмните й очи. Беше красива, много по-красива от Лидия Хазърд — или от Алис, — но по-скоро от любопитство, отколкото от нещо друго му се прииска да види това забулено лице.

— Трябва да съм откровена с теб, Джон. Макар да имам всички основания да смятам, че това място съществува по-отдавна от Вирту, известно ми е също, че то е виртуанска дива земя — достъпна от картираните сайтове, колкото и трудно да е проникването.

Той се замисли.

— И все пак това не означава, че не е безопасно. Може би програмата е била написана така, че да изключва Смъртта.

— Надявам се.

— Коя сте вие, госпожо? Защо ми помагате?

— Аз съм кониак на замъка Донърджак. Ти си неговият господар. Въпреки че стария замък отдавна го няма новият, който се издига върху руините му, е обитаван от старите призраци и тези стари призраци имат своите стари задължения.

— Банши предупреждава — неочаквано се обади Дуби. — Това е всичко. Шефката държеше няколко в покрайнините на Дълбоките поля. Не си била длъжна да правиш нищо повече.

102