Донърджак - Страница 101

101

— Кой… Какво си ти? — попита той и стъписано долови в гласа си слабо потръпване.

Виещата фигура се раздвижи и придоби малко по-голяма плътност. Сега Джей можеше да види, че това е жена, облечена в дълга риза с цвят на слонова кост, набрана под гърдите й със светла панделка. Носеше воал, който скриваше лицето й, но показващите се навън кичури коса бяха черни и лъскави.

— Коя сте вие? — вече по-уверено повтори той.

— Аз съм кониак на замъка Донърджак — отвърна тя толкова тихо, че Джей трябваше да се приближи, за да чуе думите й. — Нося ти предупреждение, Джон. Смъртта идва за теб. Бягай, докато още можеш.

— Да бягам ли? Смъртта? Искате да кажете господарката на Дълбоките поля? Защо да бягам? Тя не може да проникне в замъка.

— Нима?

Тя замълча и Джей си спомни собствените си съмнения по този въпрос. Вкопчил се в ухото му по-силно от необходимото, Дуби явно си мислеше за същото.

— Къде мога да избягам? — попита Джей. — Смъртта е навсякъде. Щом този замък не е защитен от господарката на изгубените, какво остава за други места?

— Смъртта е господарка на Вирту, Джон — отвърна кониак. — Макар Че както показаха атаките й срещу този замък, тя може да въздейства и върху събитията във Верите, там все пак навярно ще си в по-голяма безопасност. Така ще й трябва повече време да те открие сред безбройните тълпи.

— Верите — повтори Джей и образът на Алис Хазърд необяснимо проблесна в ума му. — Да.

— Не ме изоставяй, Джей! — изхленчи Дуби. — Ако тя дойде тук, проникне вътре и ме открие, а теб те няма, ще има маймунско печено!

— Ще те взема със себе си, Дуби — обеща Джей.

— Можеш ли да му се довериш? — попита виещата жена.

— Той е създание на господарката на изгубените. Може да те предаде.

— Вярвам му. — Той впери поглед в забулената фигура.

— Не зная обаче защо трябва да вярвам на вас.

— Аз съм виещата жена на замъка Донърджак — просто каза тя. — Ирландците ни наричат „банши“. Функцията на нашия вид винаги е била да предупреждаваме за нещастие.

Джей се намръщи. Искаше му се да има време да провери въпроса в база данните си, защото му се струваше, че такива създания обикновено не са толкова услужливи.

— Ще кажа на Дак, че ми трябва плъзгач — рече той, като се чудеше колко време ще трябва да спори с робота. Може би гривната щеше да му помогне. — Благодаря ви, хм, госпожице.

Той понечи да се завърти, но в този момент във въздуха се разнесе пращене, което го накара да замръзне на място. Скритите във водостоци и бойници излъчватели се включиха и засияха с лилава светлина.

— Твърде късно! Твърде късно! — въздъхна кониак. — Смъртта е започнала атаката си.

— Трябва да отида в кабинета на татко — каза Джей, като си спомни за предишния подобен случай.

— Господарката на мрака ще проникне през защитните системи и вече можеш да си убеден, че е готова да ти попречи, ако се опиташ да избягаш във Верите. Твърде късно! Освен… В коя фаза е луната?

— Пълнолуние е.

— Тогава може би все пак ще успея да те спася. Изтичай в кабинета на баща си и активирай всичко възможно, за да забавиш господарката на ентропията, после слез при вратата към избата.

— Онази, която води към тунелите ли? — в движение попита Джей.

— Същата.

— И по какъв начин ще изпреварим Смъртта?

— На небето и на земята — във Вирту и Верите — има неща, за които не знаеш, Джон д’Арси Донърджак.

— И защо да ти вярвам?

— Предупреждението ми се оказа вярно, нали?

— Може би искаш да ме пратиш в ръцете на слугите на Смъртта.

— Ти избираш, Джон. Ще те чакам.

И тя изчезна. Джей се завтече надолу по коридорите. Вкопчил се в шията му, Дуби висеше на гърба му като развяваща се смачкана пелерина. Щом влезе в кабинета на баща си, той натисна бутоните, които си спомняше от предишния път.

— Гривна — каза. Джей, — защо не ми помагаш?

— Объркан съм — отвърна гласът. — В кониак имаше нещо, което ме смути.

— В думите й ли?

— Не. Струва ми се, че я познавам. Но нямам пълен достъп до данните. Като че ли при създаването ми Донърджак е изтрил тази информация, но тя е проникнала достатъчно в паметта ми, за да усещам нещо.

— Какво?

— Скръб. Радост. Загуба. Болка. Желание за мъст.

— Леле! Ами доверие?

— Нищо не показва, че не трябва да й вярвам, но няма данни и за обратното.

— Чудесно. А какво ще кажеш за теорията, че Смъртта е в състояние да проникне през защитните системи на замъка?

— Ако нападението е продължително, има голяма вероятност да успее.

— Значи съм загубен, ако остана, загубен съм и ако тръгна.

— Възможно е.

— Тогава тръгвам.

Гривната не отвърна нищо и единственият отговор бяха тракащите зъби на Дуби. Джей се втурна надолу по стъпалата, като взимаше по две наведнъж. После се отби в кабинета на Дак.

— Слизам в тунелите, Дак.

— Генераторите се активираха, Джей. Убеден ли си, че там ще си в безопасност?

— Също толкова, колкото и навсякъде другаде, Дак — отвърна гривната.

— Много добре, господарю — каза роботът.

Джей забеляза, че Дак дори не се и опитва да спори, и се зачуди дали това се дължи на програмирането му, или на почитта, с която роботът се отнасяше към Джон Старши, но не и към сина му.

Той се отби в кухнята и взе торбичка с три кифли, парче сирене, шепа бисквити и два банана. Не знаеше колко време ще се наложи да се крие, но нямаше намерение междувременно да умре от глад.

После се спусна по дългото стълбище, свали ключа от пирона до вратата, взе фенерчето, което държеше на лавицата за вино, и отключи тежката врата. Тя изскърца. Винаги скърцаше — даже след като смаза пантите — и той бе решил, че скърцането е вградено в програмата й.

101