Донърджак - Страница 100

100

— Аз трябва да ти благодаря — усмихна се Джей. — Щяха да ме размажат, ако не се беше появил.

— Струва ми се, че собственикът на магазина беше в комбина с тях. Непрекъснато си намираше оправдания да ме забави. Накрая се отказах, пъхнах кредитната си плочка в един автомат и когато излязох…

— Не можех да им позволя да вземат колата — колебливо отвърна Джей, като се чудеше дали не е нарушил някакъв закон на Верите. — Или пък трябваше да ги оставя?

— Не, радвам се, че им попречи, но беше сам срещу шестима…

Двамата неловко се изгледаха. Без шапката, широката риза и слънчевите очила, седнал на леглото по болнична нощница, Линк все още приличаше на момче, но в същото време очевидно беше жена — особено ако човек знаеше къде да гледа. Имаше пълни устни, дълги мигли и фини скули. Джей се усети, че я е зяпнал, и отново се изчерви.

— Ти… разбра — каза Линк.

— Да — призна Джей и се изчерви още по-силно.

— Истинското ми име е Алис Хазърд. Семейството ми е богато и известно. Исках да се наложа като репортерка. Във Вирту няма проблем, но във Верите винаги ме смятат за разглезена богаташка.

— И затова си възприела виртобраз, само че във Верите! — Джей се усмихна, като си помисли колко е странно, че всъщност двамата правят едно и също — той като Джейсън Макдугал, Алис като Линк Крейн.

— Дръм не знае. Поне си мисля, че не знае. Познанството ни е професионално и ме е проверявал само в тази връзка. Така ми се струва. Не съм убедена.

— А майка ти?

— Тя знае. И го разбира! Тя е адски богата — от семейното ни наследство и от някакви обезщетения заради инцидент, който се е случил преди да се родя. Известно и е колко е трудно да накараш хората да те приемат сериозно.

— Ти много приличаш на нея. Това не те ли разкрива?

— Рядко идвам тук. Когато излизаме заедно, аз съм Алис. Линк е само професионалният ми образ.

Двамата побъбриха още известно време, после влезе санитарят Том и каза:

— Пациентът трябва да почива. Джей, ти можеш да останеш в клиниката или да си тръгнеш, както решиш.

— Ще се обадя да ме вземат.

Джей и Алис се спогледаха, внезапно отново шестнайсетгодишни и неловки.

— Още веднъж благодаря.

— Няма за какво. Чао.

Джей излезе и повика Милбърн. Забелязал, че е замислен, по пътя андроидът не му досажда с празни приказки.

6.

Джей д’Арси Донърджак чу воя на банши.

Преди няколко дни се беше върнал от Верите в шотландския си замък и всички онези, които тревожно (макар и скришом) го наблюдаваха, бяха решили, че преживяването не го е променило по никакъв отрицателен начин.

Доктор Хазърд се бе погрижила за раните му толкова умело, че когато конците и превръзката се абсорбираха, не бяха останали никакви белези. (Нещо, което самият Джей приемаше със смесени чувства.) Той разказа за приключенията си със съответната комбинация от страхопочитание и самохвалство, изброи чудесата, които е видял, и се върна към образованието и виртпроучванията си.

И все пак понякога, когато обикаляше заедно с Мизар или се занимаваше с акробатика с Алиот (след разкриването на тяхното двуличие от всичките му детски приятели единствено Фекда не го посещаваше често), тъмните му очи придобиваха странен вид: замислени, изпълнени с копнеж. В такива случаи човек би могъл да се зачуди дали приключението не го е променило по-дълбоко, отколкото признаваше — дори пред самия себе си.

И именно по време на едно от тези си настроения Джей д’Арси Донърджак чу воя на банши.

Седеше в стаята си и преговаряше латинските съюзи за урока с Дак, когато чу отекващия вой. Първо по-тихо, като едва сдържано ридание, после мъчително тъжен остър писък, изпълнен с отчаяние, безнадеждност и загуба, недостъпна за човешкия ум. Усети, че космите на ръцете му настръхват.

— Какво беше това? — попита той Дуби, който седеше върху високата облегалка на един от столовете, стиснал в дългите си пръсти списък с изпитни въпроси.

— Не зная. Може би вятърът?

— Никога не съм чувал вятъра да вие така — а живея тук, откакто съм се родил.

— И аз никога не съм чувал такова нещо, освен навярно в накъсан вид край Дълбоките поля. Къде отиваш?

— Да видя какво е.

— Но може да е опасно. Прати някой от роботите.

— Не. Искам да разбера.

— Джей…

— Ако искаш, остани тук.

— Само за да се тревожа още повече ли? — Маймуната примирено скочи на пода и тръгна до него, като се подпираше на кокалчетата на пръстите си. — Идвам с теб. Само не забравяй, приятел, ти си моят паспорт. Ако пострадаш, оставам чужденец в чужда земя.

— Роботите ще се погрижат за теб. Дак те харесва. Хайде. Стига си се влачил. Може да престане.

Воят отново прозвуча. Този път по-дълго, по-протяжно. Когато излязоха в коридора, им се стори, че идва от горните етажи на замъка. Джей решително се запъти натам. Дуби се покатери по гърба му и се настани на едното му рамо.

— Станал си по-висок.

— Случва се.

— Предполагам, че ще станеш висок колкото баща си, може би даже повече. Докога продължават да растат хората?

— Не зная. Тихо сега. Не ме разсейвай. Опитвам се да определя посоката на звука.

— Зная — прошепна маймуната и Джей се усмихна.

Той вървеше по коридорите с високо вдигната глава, за да долавя и най-слабото ехо на воя. Беше се научил на това от Мизар, който макар че не си спомняше произхода си, продължаваше да изпълнява функциите на програмата си. Джей почти несъзнателно претегляше и отхвърляше възможностите, като оставяше краката си да го водят през дългата галерия. Накрая излезе при зъберите.

Денят бе чудесен и вятърът бързо разпръскваше мъглата. По вълните подскачаха белите силуети на рибарски лодки (по някаква ирония разкошът на Вирту беше разширил пазара на риба във Верите, вместо да го унищожи). И все пак, въпреки слънцето и сравнително топлото време, сред зъберите витаеше нещо ледено, нещо мрачно и скръбно. Когато Джей излезе навън, то започна да вие.

100