Донърджак - Страница 22

— Привет, Моребог — каза той. — Мотаеш се в Небесата.

— И какво от това, Скорост? — отвърна другият. — Защо не?

— Естествено. Божествата могат да правят каквото си искат. И в известен смисъл после някак си винаги се оказват прави.

— Със загадки ли си дошъл да ми говориш? Или да потанцуваш на върха на планината? Може би ми носиш вест?

— Нищо подобно. Дойдох просто да си поприказвам с някой и докато си почивам от разпростиране на съзнанието, да съобщя за нещо странно.

— А именно?

— Самата Смърт, онова старо черно създание. Видях я съвсем наскоро. Сигурно си чул воя й, видял си небето да се разцепва, усетил си разтърсването на земята и разлюляването на планината.

— Да, и това смути… размислите ми. Всъщност обаче си помислих, че може просто да е част от тях. Не знаех действителния източник на този ужасен вик — съзнанието ми не беше разпростряно. Известно ли ти е защо е вила Смъртта?

— Не мога да кажа — отвърна Скорост, — защото кой знае мислите на Смъртта? Известно ми е само, че кръжеше в подножието на Меру, сякаш търсеше нещо. Когато стигна до отвор в земята, тя го разгледа и извади нещо от него. И после нададе вика си.

— Видя ли какво е открила?

— Мисля, че беше малко парче червен кабел.

— Хм. Първичната планина не е свързана с кабели. Видя ли какво направи с него?

— Отнесе го със себе си през световете, Моребог.

— Защо ми носиш тази информация?

— Реших, че някой тук ще се заинтригува защо Смъртта се навърта около вашата планина.

— Тя никога не е смеела да стъпи на планината. Каква може да е целта й? Ние сме безсмъртни богове.

— Харесва ми да мисля така. Но и не искам Смъртта да ми се ядоса.

— Имаш право. Смяташ ли, че някой от нас може да я е обидил с нещо?

— Предполагам, че е възможно. Можем да поразпитаме онези, които са наоколо, и да видим дали е така.

Моребог хвърли поглед към пещерата.

— За съжаление, в момента Небебог е потънал в дълбок размисъл — каза той. — Не съм сигурен накъде е отпратила Земея.

Младежът се усмихна и посочи надолу с жезъла си.

— Сигурно си играе игрички с елишитите.

— Не ги познавам.

— Нова религия.

— Религиите идват и си отиват. След време всички заприличват една на друга. Какво забавно би могла да намери точно в тази Земея?

— Тя все още се развива и притежава някои необикновени особености. Например, че е основана тук във Вирту и изглежда, се разпространява през границата в първия свят.

Моребог сви рамене.

— Вирту винаги е съществувала в една или друга форма. Технологиите на Верите осигуриха само местното й обитаване и наименованието й. Възможно е всички религии да са възникнали във Вирту. Защото какво друго е тя освен колективният дух на расата?

— Така или иначе, появила се е нова религия. Може би няма да е зле и ти да се намесиш.

— Навярно. Ами ти?

— Само като наблюдател — до този момент съвсем далечен.

— Що за религия е това?

— Използвали са старите шумерски истории. „Завръщане към началата на ново равнище“ — както се саморекламираха. Само че никой от основателите не беше сигурен какво означава това. Имат стандартните персонификации и обичайната театралност.

— Кой е поставил началото й?

— Не му знам името. Отначало не я следях. Но според слуховете бил някакъв изкуственяк.

— Известно ли ти е дали някой от колегите ми има пръст в тази работа?

Скорост поклати глава.

— Хмм — замислено рече Моребог. — Религия, основана от изкуствен интелект… — Той пристъпи напред и погледна надолу. — Ами по-малките ни братя? Замесени ли са?

— Някои да, струва ми се.

— Някое по-дребно божество би могло да направи точно такова нещо, за да подсили маната си.

Скорост се изчерви.

— Прав си. Наистина има опасност да се превърне в сериозен проблем.

— Не ми се занимава с това. Не и преди да съм научил много повече по въпроса. Може би ще успея да те убедя да проявиш повече интерес и да ме информираш, а?

— Предполагам. Но как според теб трябва да подходя? Не мога просто да попълня молба за постъпване на работа, нали разбираш.

— Вярно е. Поговори с по-дребните на по-ниските склонове, които са се замесили в тази история. Покажи им интереса си и им демонстрирай могъществото си.

— Какво могъщество? Аз определено съм от по-нисш небесен произход, момче за всичко на вас, Върховните, а не истински обитател на Меру. Може даже да не успея да стъпя на това равнище. Аурата ми не е достатъчна, за да ги накарам да ми се подчиняват или съдействат.

— Това лесно може да се промени — усмихна се Моребог. — И без това е време да получиш повишение. Ела тук.

Скорост се вгледа в тъмнобрадото му лице и в сините му очи, после се извърна.

— Няма ли да бъда унищожен? — попита той.

— Процедурата не е такава. Не, няма да бъдеш унищожен, бързоноги. Пристъпи напред от здрача.

Скорост стъпи върху скалата и след малко каза:

— Значи така било.

— И как? — попита Моребог.

— Същото като навсякъде другаде.

— Тогава си научил правилото. А сега научи изключението.

Моребог повдигна дясната си ръка и я постави върху главата на младежа. Скорост мигновено потръпна. После изражението му бавно започна да се отпуска и накрая той се усмихна. Скоро тялото му бе заобиколено от слабо сияние. Златистият му оттенък се засили и се превърна в почти течна аура. В нея се появиха вълнички, сякаш наистина нещо течеше.

— Като че ли през мен минава течение между твоята ръка и планината — след известно време каза той.

— И наистина е така — отвърна другият, — макар че част от него остава, за да подсили личните ти качества. С други думи, с всеки миг ставаш все по-силен.