Донърджак - Страница 20

— Проблем ли има?

Ейбъл Хазърд и жена му Карла впериха погледи в образа на шефа на туристическата агенция, някой си господин Чалмърс, в семейното им виртпространство.

— Какъв проблем? — попита го Ейбъл. — Лидия е добре, нали?

— О, да. Много добре — увери го господин Чалмърс. — Но като че ли имаме малък проблем с връщането.

— С връщането ли? Искате да кажете, че не можете да я върнете ли?

— Ами, когато времето й изтече, й позволихме кратка отсрочка, за да свърши каквото е започнала, и задействахме програма за отзоваване. До този момент тя не реагира на сигнала.

— Защо?

— Изглежда, още е… заета.

— Заета ли? — попита Карла. — С какво?

— Има данни, че е с любовник.

— О. Ами, нали все пак е там, за да се забавлява. Оставете я. Ако няма физиологична опасност, оставете я да остане. Скоро ще й омръзне и след като се съвземе, ще се върне.

— Благодаря ви — усмихна се Чалмърс. — Случаят не е безпрецедентен, разбира се, но сме длъжни да държим родителите и настойниците в течение на тези въпроси. Половин ден не е от значение. Ще ви съобщим веднага щом се върне.

— Благодаря ви.

Артър Идън носеше одеждите на първата, най-ниска степен посветени — роба на червено-златни мотиви, — макар че още не беше получил този статус. Той чакаше в двора пред храма заедно с малка група подобно облечени индивиди, и от Вирту, и от Верите. Под обсипаните със звезди небеса течеше служба. Във въздуха ярко блестяха два знака и няколко поличби.

От небето бавно се спусна светлина, която прие формата на сребърен платноход, прелетя над главите им и влезе през скрит отвор в покрива на храма. Отляво на жреца засвири малък оркестър от струнни инструменти и флейта. Богомолците изпуснаха въздишка и жрецът напевно рече:

— Богът пристигна, за да присъства на първото посвещаване. Нека всеки, който чувства, че не е готов, да го каже сега и да си спести проклятието като осквернител.

Никой не отговори.

Последва молитва и също като на репетицията в началото на седмицата, музикантите се разположиха близо до храмовите порти. Кандидатите за посвещаване се завъртяха натам и започнаха да се приближават с бавни, отмерени крачки. Вратите се разтвориха също толкова бавно.

Музикантите влязоха вътре и групата на Идън тръгна след тях. Останалите богомолци продължиха да чакат на двора.

Въпреки пламъчетата на свещите в храма цареше сумрак и миришеше на тамян. Когато влезе по-навътре в мрачната зала, той разбра, че в стените от двете му страни има тъмни врати. Напред имаше още две, само че сребърни и високи. Всички бяха затворени. Блестящите порти в дъното на залата бяха украсени с абстрактни мотиви и светлинките на свещите плуваха в тях като златни рибки в декоративно езерце.

Музиката забави темпо и всички спряха. Слабото течение изчезна и те разбраха, че вратите зад тях са се затворили.

Дълго време останаха така, като слушаха музиката и се подготвяха душевно, както ги бяха учили. После внезапно настъпи тишина и сребърните порти бавно започнаха да се разтварят. Миг по-късно Идън видя, че зад тях има нещо много ярко.

Музиката на изгубените, които могат да бъдат върнати обратно, не попречи на Смъртта да чуе вика на Мизар; Когато воят секна, костите на женската ръка, която държеше, се разпаднаха на части. Смъртта се изправи и три пъти се завъртя в кръг обратно на часовниковата стрелка, но зовът бе продължил прекалено кратко, за да определи посоката му. Тя закрачи към сумрачния хребет на хълма, протегна напред бледата си ръка и улови вика.

Твърде кратък, твърде кратък, за да я води през целия път. И все пак… Смъртта го хвърли надолу по склона и последва ехото му. Докато вървеше, здрачът наоколо й замъждука, склонът се изравни и тя пое по ярко огряна оживена улица. Не я забеляза никой друг освен самотна старица, която се завъртя и я погледна в очите. Смъртта протегна ръка, нежно я докосна по рамото и жената се свлече на паважа. Тя продължи нататък, без да поглежда назад, и на следващия ъгъл зави надясно.

Градът избледня и Смъртта прекоси езеро. При преминаването й няколко риби обърнаха кореми нагоре и изплуваха на повърхността. Когато стигна на отсрещния бряг, пред нея се разкри поле и тя закрачи през него.

После спря. Наоколо цъфтяха червено-жълти цветя, освен в участък от лявата й страна, където всички бяха увехнали на стъблата си. Смъртта обърна поглед натам и след миг от едно от тях се издигна черно петно, което изпърха и кацна върху свеж цвят. Само секунди по-късно цветето започна да вехне.

— Алиот — каза тя. — Ела при мен.

Черната пеперуда политна във въздуха и кацна върху протегнатия й показалец.

— Здрасти, шефке. Радвам се да се срещнем тук.

— Всъщност срещата ни не е случайна — отвърна Смъртта.

— Не съм си го и помислял. Просто си бъбрех.

Мрачната фигура кимна: Алиот никога не можеше да разбере дали господарката му е развеселена.

— Дори бих се осмелил да предположа защо си напуснала Дълбоките поля в плът и кръв, така да се каже — като продължаваше да се чуди, рече Алиот. — И аз чух воя на Мизар.

— О!

— Да, но секна само след миг.

— Така е. Беше прекалено кратък, за да реагирам както трябва. Надявах се, че от своето място в разположението на нещата си успял да получиш по-добра представа за посоката му.

— Не съм сигурен — отвърна Алиот. — Но като че ли идваше от по-централно място.

— Хайде тогава да проверим — каза Смъртта и повдигна другата си ръка.

Пейзажите запрепускаха покрай тях толкова бързо, че Алиот не можеше да ги вижда ясно. И ритъмът още повече се ускори, докато движението не се превърна само в редуване на светлина и сянка, после на черно и бяло и накрая в пулсиращо сиво. Алиот обаче знаеше, че господарката му вижда всичко.