Донърджак - Страница 19

— Представям си. Е, виж сега, не можеш да ме обвиняваш, че съм предпазлив.

— Не, естествено.

— Тогава разбираш чувствата ми. Щом самият ти не си абсолютно сигурен каква е причината за пристъпите, откъде бих могъл да зная дали някой мой удар няма да те накара да подивееш?

— Ясно ми е какво искаш да кажеш. За съжаление, това е като всичко друго в живота: не мога да ти дам гаранция. От друга страна, смятам, че е изключително малко вероятно.

— Хм.

— Нищо повече не мога да направя. Съжалявам.

— Но разбираш колебанието ми, нали?

— Разбира се. Мил ти е животът.

— Точно така. Изкушавам се просто да си тръгна, да открия друго стадо и да започна наново. И бих го направил, ако съм убеден, че ще водиш стадото добре. Нали разбираш, чувствам се отговорен за тях.

— Никога не съм докарвал сериозни беди на никое стадо. По-скоро бих си тръгнал самият аз, вместо да позволя да им се случи нещо.

— Мога ли да имам думата ти?

— Имаш я.

— Това улеснява всичко. Иди в онази горичка, в която се навъртах. Нека на сутринта те заварят там.

— Ще го направя.

— Сбогом, Трантоу.

— Сбогом, Скаркоу.

Тъмната фигура се завъртя и се отдалечи също толкова безшумно, колкото бе дошла.

Завърнала се от земите, които описват ексцентрична орбита около, Дълбоките поля, Ейрадис д’Арси Донърджак замислено погледна простите мебели в хотелската стая, после спящия си съпруг и розово-сивкавата светлина на зората и тихо въздъхна. Все още се чувстваше объркана, макар да смяташе, че ще е проява на неблагодарност от нейна страна да го спомене пред Джон. А и Верите й се струваше странна. Тя беше създание на промяната, родено в древната Вирту, и нещо в нея се бунтуваше срещу устойчивостта, която усещаше във всяка клетка на прероденото си тяло.

Ейрадис се приближи до двойната стъклена врата, разтвори прозрачните завеси и излезе на балкона, за да погледне надолу към сините води на Карибско море.

Утринният въздух бе неприятно студен, а Ейрадис носеше само лек халат от тънка бяла коприна, но тя остана навън и остави студа да я обгърне. На прелестните й устни плъзна лека усмивка, щом се замисли за парадокса, че едновременно е способна да копнее за неустановеността на родното си място във Вирту, където можеше да разпери ангелски криле и да полети или да се гмурне в морето с опашка на истинска русалка, и все пак да се стреми към студа, топлината, глада или което и да е друго физическо усещане, достатъчно силно, за да прогони ужасния страх, че още е мъртва.

Изгряващото слънце беше отмило остатъците от сивота по небето, за да ги замени с розови, оранжеви, червени и жълти багри. Вече се виждаха облаци: продълговати, изваяни от вятъра форми, които във Вирту спокойно можеха да са въздушни създания, но тук бяха само творби на ветровете, направени от вода, вода, която бе изтеглена в небето, само за да се изсипе отново на земята и после за кой ли път да бъде изсмукана нагоре в безкраен цикъл, все пак съдържащ някакъв хаотичен елемент. Метеорологията продължаваше да е по-скоро изкуство, отколкото наука, въпреки че теорията на хаоса и многоизмерната геометрия бяха спомогнали за развитието й.

Наука. Религията на нейния Донърджак, колкото и да го отричаше той. Беше практичен човек и силен мъж и все пак в него се криеше поет, поет, който бе привлечен от Ейрадис: нимфата на Верите, русалката под седемте танцуващи луни, ангелът на изгубената надежда. Във Вирту тя се беше влюбила в своя поет и след като лъчистата мъглявина я докосна, този неин поет я бе изтръгнал от земите около Дълбоките поля. Отначало вървеше полуавтоматично, но щом Пътеките от кости, звезди, дъги и други екзотични неща ги отведоха надалеч от прегръдката на ентропията, Ейрадис започна да го следва с готовност и накрая извиси глас заедно с него в песен, за да пресекат мостовете над препятствията, които Смъртта бе поставила пред тях, както трябваше да постъпи всеки добър противник — в по-голямата си част само проформа, — защото Джон д’Арси Донърджак беше останал верен на установените от Смъртта правила и бе извел Ейрадис невредима от Дълбоките поля в земята на живите, от Вирту във Верите.

Да, Джон д’Арси Донърджак беше успял да изведе своята Ейрадис — както Орфей бе извел своята Евридика, — но нещо в нея се удивляваше на хладния, практичен мъж, с когото споделяше едно легло. Той често беше любящ и внимателен, но след като вече го познаваше в контекста на неговия живот, Ейрадис се учудваше, че е положил толкова усилия, за да я изтръгне от ръцете на Смъртта, защото обикновено нямаше много време за нея, освен часовете, които прекарваха в любене или в любовни разговори.

Чудеше се дали не го е отегчила: ангел с отсечени криле, русалка без опашка, бивша нимфа, обикновена Жена, която притежаваше уникални, любопитни познания, да, програма, създадена за Вирту, която сега съществуваше като жена от плът и кръв във Верите, но все пак обикновена жена.

Съвсем наскоро завърнала се от земите, орбитиращи около Дълбоките поля, Ейрадис чу новия си съпруг да се размърдва насън, завъртя се и през завесата на прозореца видя, че я търси с ръце и не я открива, видя, че се събужда и изпада в ужасен страх.

— Ейра! — извика той и гласът му изразяваше смразяващия кръвта ужас, който може да познае само човек, загубил любимата си.

Ейрадис разтвори завесите, бързо отиде при него и видя облекчението, което изпълни пребледнялото му, измъчено лице с кръв. Тя се пъхна в леглото, усети силните му ръце, които я притиснаха към тялото му, чу нежния му шепот и почувства, че ускореното туптене на сърцето му започва да се успокоява, когато Джон се убеди, че наистина е при него. Вече не се съмняваше в обичта му и само се зачуди на странните прояви на любовта дори във Верите, където никой човек не можеше да променя формите.